Тази сутрин Колев се събуди доста рано. Стана от леглото без да се излежава. Погледна през прозореца и видя, че уличната лампа все още не беше угаснала. Обу си чехлите и отиде до банята. Изми лицето и зъбите си, а след това мина през кухнята, за да си направи едно кафе. Взе го заедно с цигарите и запалката си и излезе на терасата. Като за начало на лятото все още беше относително прохладно и той усети как леко настръхва от сутрешния вятър, който се шмугна някъде в клоните на дърветата от кварталния парк. 

Колев потърси с ръка стария метален пепелник, докато гледаше как мъжете от общинската фирма за чистота изхвърлят съдържанието на казаните в камиона-контейнер. Скоро, след като те си тръгнаха, се появиха и първите слънчеви лъчи. Развиделяваше се. Той дръпна с наслада от цигарата си и отпи кафе от малката порцеланова чашка, която беше оцеляла от някакъв сватбен сервиз.

Беше забелязал, че напоследък му се случва все по-често да се буди преди това чудо на природата - раждането на новия ден. 

"Остарявам. - помисли си Колев - Това е сигурно."

Помнеше как покойния му баща, който работеше дълги години като технолог в бирената фабрика накрая на града, след като се пенсионира често ставаше в ранни зори и отиваше пеш до там. 

- Бай Михале, накъде толкова рано? - закачаха го мъжете, които се прибираха от нощната смяна, бутайки големите си велосипеди с рамки.

- Отивам - отговаряше им той - да се поразходя малко.

- Ти нали се пенсионира, бе човек? - отново го питаха те.

- Абе, пенсионирах се аз, ама нещо все нататък ме тегли. - отговаряше отново старецът, когото сякаш бяха заловили на местопрестъплението .

По уморените и небръснати лица на мъжете се прокрадваха недоумение и насмешка. 

- Веднъж да се пенсионирам и аз - казваше някой от тях. - По цял ден ще лежа и ще спя. Това, дето ти го правиш сега, бай Михале, ще ме прощаваш, ама е пълна глупост. 

Старецът примигваше от неудобство с мътните си очи и отговаряше: 

- Глупост е сигурно. Глупостта и мъката все по хората ходят. Нали знаете?

- Тогава защо не си вкъщи при жената и сина, а си хукнал при бирата? - подхвърляше някой от работниците.

- Ще ѝ бае да втаса по-добре. - подхвърляше друг шегобиец и всички избухваха в смях. 

Бай Михал се усмихваше добродушно без да се обиди и в плешивата му глава нахлуваха скъпи нему спомени от работата и професионалните му успехи.

- Обичам сутрин на хмел да ми мирише, бе момчета. - отговаряше той засрамено, очаквайки да му се изсмеят отново в лицето. - Двадесет и седем години стаж са това. Не е една, не са две. Носът ми е свикнал с тоя аромат.

Те го поглеждаха без да кажат нищо, а той довършваше мисълта си:

- А с вас като се смеся, дето се връщате или отивате на работа, някак по-леко ми става на душата. Отново жив се чувствам.

Колев въздъхна някак тежко и опипа с ръка стария кожен колан на кръста си, който пазеше от баща си. 

Спомни си ненадейно и за дъщеря си Ема, която когато беше малка често ставаше най-рано от всички, нахълтваше в стаята на родителите си и ги събуждаше и двамата. Когато веднъж Колев я взе в прегръдките си и я попита защо го прави, без да се замисля, детето отговори:

- Искам първа да видя слънцето, тате. 

Такава си беше Ема - умница от малка. После някак неусетно порасна и стана самостоятелна. Премести се в София и започна работа като стюардеса в една от нискотарифните авиокомпании. Водеше интензивен живот и родителите ѝ я виждаха все по-рядко, но Колев не спираше да мисли за нея, защото му липсваше все по-често и по-силно. 

- Ти си на татко момичето. - обичаше той да ѝ повтаря дори и сега, когато тя се обаждаше на него или на жена му.

Алармата на телефона иззвъня и изтръгна Колев от топлата прегръдка на мислите му. Беше забравил да я изключи, когато стана. Хапна набързо някакъв сандвич и поогледа хладилника, където още вчера следобед г-жа Колева му беше оставила за претопляне няколко гозби. А след това беше заминала за няколко дни за съседния по-малък град, където живееше сестра ѝ.

Заедно с храната, жена му му беше връчила и списък със задачи, които очакваше той да изпълни. Трябваше да занесе килимите, които стояха завити на руло в коридора, за пране в близката автомивка. Да свали празни буркани от таванското помещение и да ги измие добре, защото щяха да правят компот от череши. Както и да поправи душа в банята, който от известно време създаваше проблеми. Все важни и отговорни дейности, които търпеливо чакаха Колев за своето изпълнение. Той пък беше наясно, че ще му се наложи да докладва пред г-жа Колева за свършената работа, когато му позвъни в следващите дни, за да провери дали всичко се развива според плана ѝ. Тя беше от онези жени, които обичаха да контролират нещата и рядко допускат импровизации, непредвидени обстоятелства и изненади.

По образование Колев беше счетоводител, но от няколко години държеше малко павилионче точно до гарата. Продаваше минерална вода, безалкохолни напитки, кафе, сладолед, бира, цигари, вафли и какво ли още не, от което се нуждаеха хората, тръгнали на път с БДЖ. Имаше дни, в които търговията вървеше добре и оборотът му ставаше трицифрена сума. Но те се редуваха с не чак толкова успешни за малкия му бизнес времена. Тогава той сядаше на кръглата зелена пластмасова маса, която изваждаше всяка сутрин пред павилиончето, и гледаше преминаващите напред-назад пътници. Някои от тях бързаха устремени да хванат влака, който гонеха. Други седяха в чакалнята и отегчено чакаха своя, който идваше отнякъде или закъсняваше за някъде. Малко са местата, като железопътните гари, на които човешкото търпение и нетърпение се срещаха по разписание и се разминаваха толкова често всеки ден.

Компания на Колев правеше един стар, добре охранен уличен котарак, за когото той се грижеше от известно време. Котаракът имаше красива оранжева козина, която доста позаглади напоследък, и дълги мустаци, с които си придаваше важност и използваше като средство за примамка на всички женски котки наоколо. Малък проблем за неотразимия му чар бе загубата на едното му око. Най-вероятно тази злополука беше резултат от поредния котешки дуел за сърцето на някоя разгонена себеподобна дама или беше пострадал, защитавайки територията си. Този малък негов недъг стана и причината Колев да го кръсти Пирата. 

Много бързо двамата станаха неразделни и прекарваха дълги часове заедно около кръглата зелена пластмасова маса. Когато понякога Пирата изчезваше от време на време по свои дела Колев започваше да се тревожи. Търсеше го наоколо и му купуваше от най-скъпата котешка храна. В края на краищата едноокият котарак винаги се появяше изневиделица отнякъде с изражение, което излъчваше лека досада и тържествена незаинтересованост, които поставяше пред себе си като визитна картичка. После, някак по съвсем естествен начин, Пирата правеше компромис със себе си и принципите си да бъде недостъпен и горд, и удостояваше с височайшсшето си внимание кутийката със скъпа котешка храна, която го чакаше под кръглата зелена пластмасова маса. Колев обичаше този момент и искрено се радваше, когато старият едноок самец заровеше муцунка във вкусните късчета месо и сос. Това го правеше щастлив и доволен не по-малко от самия Пират, който обикновено примлясваше с наслада след вкусното угощение и се отдаваше на блажена дрямка и храносмилане.

След като закуси, Колев се облече и излезе навън. Зави покрай тото пункта и се отправи към гарата. Чакаше го поредния му работен ден.

Лондон, 02.07.22 г.