История от гробището

           Навярно всеки пази в сърцето си някоя луда, красива и невинна любов от детството си. Едно увлечение по детски чисто, което колкото и времето да хвърля прах върху него, то винаги остава непокътнато в отреденото му кътче в душата.

           Е, и Коко също го преживя. Но нещата не се получиха така както на него му се искаше.

          Беше краят на учебната година. След прочувственото слово на класната Захариева по случай успешното завършване на годината, ученическата стая заприлича на разбунен кошер. Всички ученици от 10 в клас на 121 СОУ в квартал Бакърена фабрика в столицата се разшумяха, развълнуваха и изпълниха стаята с весела глъчка. Вратата се отвори и в редица по един започнаха да се изнизват в коридора.

           Коко пъхна бележника си в раницата и отправи изпълнен с желание и страст поглед към стоящата на първия чин в средната редица Ирина. Тя трескаво събираше нещата си в малка раничка. Гъстата й светло кестенява, леко чуплива коса подобно на безкраен водопад се спускаше върху белоснежната й ризка. Тесните лилави панталони кокетно загатваха за стегнатите й крака, а кафявите й очи леко отразяваха нахлулите през прозореца слънчеви лъчи.

            Сякаш усетила продължителния и упорит поглед на съученика си Ирина вдигна глава и го погледна. Коко ласкаво се усмихна и се приближи до нея.

           - Ирина, аз исках да те поканя да излезем и да пием по нещо по случай краят на учебната година. В последно време покрай оформянето на оценките учихме здраво и нямаше време да излизаме и да се виждаме. Свободна ли си тази вечер?

             Ирина замислено се загледа в позацапания паркет на класната стая, след това вдигна очи, погледна го в лицето и мелодичният й глас ефирно затрептя в ушите му.

          - Съжалявам Коко, но тази вечер няма да мога. Канена съм на рожден ден на Борис. Знаеш колко много ми е помагал по математика и няма как да му откажа. По нататък може и да измислим нещо. Хайде чао и до скоро.

           Тя извинително се усмихна, преметна малката раничка през рамото си и бързо излезе от стаята. Коко изчака няколко минути, ядосано излезе от училището, прекоси двора и се озова на широкия булевард. Слънцето весело сипеше ослепителните си лъчи върху минувачите, а от нагретият паваж се излъчваше приятна топлина. Конските кестени леко поклащаха листата си, а някъде от клоните им нежно се дочуваха любовните трели на гълъбите.

          Коко не обръщаше внимание на нищо покрай него и вървейки към апартамента си в съзнанието му се въртеше само и единствено образа на Ирина. Плътно като сянка зад него се появяваше и фигурата на Борис. Коко не можеше да го понася. Постоянно се влачеше след нея, непрекъснато я заговаряше и гледаше да е в нейната компания. Очевидно я харесваше, а баща му беше собственик на няколко хранителни магазина и имаха доста пари.

          Стигайки до входната врата на блока им той бързо започна да се изкачва по стълбите към третия етаж, когато телефонът му иззвъня. Беше приятелят му Митко.

          - Къде си бе? Чаках те половин час пред даскалото, а ти не се появи. Нали се бяхме разбрали да се чакаме след последния час?

          - Абе бяхме се разбрали, ама нещо се изнервих и си тръгнах по – рано.

          - Какво, нещо да не е станало с Иринчето? Говори ли с нея?

          - Да. Говорих с нея. Предложих й да излезем някъде и да отбележим края на учебната година, ама тя била поканена на рождения ден на онзи смешник Борис. Направо не се побирам в кожата си. Бесен съм.

        - Чакай сега. Не се ядосвай. Вчера се срещнах с Боби и той ми каза, че двамата си говорили и Борис му споменал, че щял да празнува рождения си ден в клуб “Лагуната”, който е на две пресечки от нас. Щели да се събират към осем часа. Борис може да е резервирал една маса, но не е запазил цялото заведение, нали? Хайде горе главата. В осем без десет се чакаме пред клуба.

        - Ти си истински приятел Митак. Там сме разбира се.

        Слънцето вече беше започнало да се скрива зад сивеещите върхове на Витоша, когато Митко и Коко влязоха през широката врата в голямото и затъмнено заведение. Шумната компания на Борис веднага привлече вниманието им. Ирина беше седнала до рожденика, отпиваше на малки глътки от някакъв коктейл и се заливаше от смях. Чу се наздравица, почукване на чаши и отново весел смях се разля над цялото заведение.

        Митко и Коко седнаха на съседното сепаре, поръчаха си наливна бира и две порции пържени картофи и се заслушаха. Залисани в интересният разговор никой от компанията не им обърна внимание. Мъка от ревност отново започна бавно и мъчително да гризе душата на Коко.

        Ненадейно темата на общия разговор направи рязък завой и свърна в посока към мистерии, духове и паранормални явления. Коко и Митко също наостриха уши. Обсъждаха се колко фалшиви били филмите по Дискавъри, как всичко било измислици и лъжи и как такива неща не съществуват. Изведнъж всички замълчаха и над масата се изви басовият, леко дрезгав от пиенето глас на Борис:

       - Е, за да ви докажа, че такива неща няма и не съществуват ви предлагам в полунощ да си направим една разходка в гробищата. Кой е навит? Кои от вас не се страхуват от глупости?

        На членовете на подпийналата вече компания не им трябваха много увещания за да се съгласят. Само Ирина отначало се дърпаше, но след няколко приятелски докосвания по рамото от страна на Борис и тя се съгласи.

 Митко и Коко се спогледаха и сякаш една и съща мисъл се вмъкна в главите им. Допиха си бирите и се измъкнаха от бара като дяволи от църква.

      - Слушай сега Митак какъв план имам. Отиваме у нас и взимаме два стари чаршафа Пробиваме по две дупки за очите и горе долу ги подрязваме с ножицата да не се спъваме. После отиваме на гробищата и аз влизам малко навътре и се скривам някъде, а ти се скриваш до вратата. Пускаш ги да влязат вътре без да се показваш и когато аз изскоча и ги подплаша тогава излизаш и им препречваш пътя. Ще стане шоу ти казвам. Ще видим тогава Борис какъв мъж е и кон боб яде ли.

        Изпълнили предварителната подготовка половин час преди полунощ двамата приятели вече бяха пред вратите на гробището.

        - Коко сигурен ли си, че трябва да я вършим тази простотия? Виж колко е тъмно. Едва се виждат паметниците. Не знаем какво има вътре. Хайде да се прибираме.

         - Да, има много работи вътре. Котешки вампири и кучешки таласъми. Ти какво се размекна такъв. Мъж ли си или лукова глава? Искам да докажа на Ирина какъв мъж е Борис. Такъв сценарий за филм по Дискавъри ще му дам, че ще му държи влага доста време. Скрий се тук и чакай да ги подплаша.

         Фигурата на Коко бързо потъна в тъмнината, въпреки наметнатия бял чаршаф. Навлизайки сред първите гробове сърцето му се вледени от страх, тръпки полазиха по ръцете и гърба му, но за нищо на света не искаше да се откаже от плана си. Хареса си едно широко място между два гроба близо до централната пътека, залегна и зачака. Ако в този момент някой го беше потупал по рамото онази приказка за мечката и за начина по който човек може да прикрие миризмата си при среща с нея щеше да се окаже на практика вярна.

          Не след дълго се дочуха силните и весели викове на приближаващата компания, която бодро навлезе в гробището. Те тръгнаха по централната пътека право срещу Коко. Благодарение на светлината струяща от фенерчетата и телефоните той забеляза, че Борис вървеше първи, а след него Ирина и останалите. Всичко беше перфектно изчислено и замислено, но в последният момент случайността му изигра лоша шега.

          Поотпусната от въздействието на алкохола и успокоена от присъствието на Борис, Ирина направи няколко пъргави крачки и като сърна приплъзвайки се покрай него  го изпревари. Тя се усмихваше и се смееше.

         В този момент Коко протегна ръка и я хвана за крака. Остър, нечовешки писък се разнесе над гробището и дори да е имало някой таласъм или призрак наоколо и той щеше изчезне в дън горите тилилейски.

        Усетил фаталната си грешка Коко бързо пусна Ирина и опитвайки се да се изправи за да махне чаршафа и да обясни всичко, за беда настъпи края му, препъна се и падна в краката й като я блъсна. Ефектът беше потресаващ. Обезумели от страх всички се затичаха към изхода на гробището.

         Митко чувайки какво поредна глупост е сътворил неговият най – добър приятел изскочи на вратата, светна с фенерчето и започна да ръкомаха:

          - Чакайте! Спрете! Това беше Коко.

Идеята му не беше лоша, но в бързината забрави да свали чаршафа от себе си. Полудялата от страх компания за миг се спря, опулиха очи и няколко секунди гледаха онемели светещата и говореща фигура покрита с чаршаф пред себе си. Краката и ръцете им се вледениха. Отново сърцераздирателни писъци раздраха тишината и за кой ли път нарушиха вечният сън на кротките мъртъвци. Побягнаха към оградата, бързо се покатериха по нея, прескочиха я и скоро всичко утихна.

 Коко се приближи омърлушен до приятелят си.

        - Абе ти наистина си ненормален. Грам мозък нямаш. Ами ако на някой му станеше нещо? Ако получеше удар? Какво щяхме да правим? Сега като се разчуе какво ще обясняваме? Как ти се вързах на акъла? Направо не мога да повярвам.

         Още на другият ден всичко се разчу и двамата приятели бяха бързо разобличени. Коко се кри цяла седмица в къщи, понеже бащата на Ирина го издирваше и го заплашваше. Ирина не само, че не се влюби в него, но не искаше да го вижда повече. Трябваше да мине доста време и Коко доста трябваше да се потруди с цветя, съобщения и извинителни бележки за да се сдобрят.

          Навярно всеки пази в сърцето си някоя луда, красива и невинна любов от детството си. Едно увлечение, по детски чисто, което колкото и времето да хвърля прах върху него то винаги остава непокътнато в отреденото му кътче в душата.

           Е, и Коко също го преживя. Но нещата не се получиха така както на него му се искаше.

                                                                                                                              Май 2016 г.