Това е история за стара дама, която живеела сама в своя апартамент. Нямала вълшебен чадър, с който да полети, не споделяла жилището си с призраци и дамската ú чанта не се отличавала с нищо необикновено. Всъщност, тя дори не можела да се похвали с кой знае колко добро сърце или пък някакви неестествени способности. Животът ú бил толкова скучен и нормален, че можел да се разкаже целия само по няколкото снимки по стените.

            Въпреки това, старата дама всявала страхопочитание не само у съседските деца, а и у техните родители. Често случайно я забравяли, когато се събирали пари за нещо (“Но тя е толкова възрастна! А и живее съвсем самичка...”), но никога никой не я пропускал щом станело въпрос за празненство. Тъй или иначе, тя не била кой знае какъв гост – сядала сама и не приказвала с никой, освен ако той не я заговори. Не ядяла много, още по-малко пък пиела.  Всички знаели обаче, че дори да няма огромно богатство или много тайнствени приятели (включващи всякакви форми на феи, вещици, духове и средновековни рицари, за които дете може да се сети), притежава нещо необикновено. Усещали го по походката, по дрехите ú, по парфюма ú. Странния поглед, който имаше, усмивката. Тя притежаваше огромно въображение.

            Историите ú се знаеха от целия квартал, а някои от тях, чийто първоизточник не се помнеше (защото тя беше една наистина стара дама), се редяха в детските съзнания заедно с тези на Братя Грим и Ханс Кристиан Андерсен.

            Нямаше дете в околността, което да не е чувало за невероятните ú приключения из Тихия океан. Тя лесно хващала морска болест, но въпреки това толкова много обичала да пътува. Веднъж, след дълга буря, корабът се разбил. Горката, била наистина уплашена. Никой не знаел къде ги е отнесла бурята, земята наоколо била непозната. Оцелели само тя и капитанът. Трябвало да си постоят колиба, да ловуват и да се научат да хващат риба с голи ръце. Също така обаче плували всеки ден с делфините, я мястото било толкова красиво, че тя често мислела, че е попаднала в приказка. По време на дългия престой там, тя и капитанът да се влюбили. Макар да били съвсем сами, това им стигало.

            След години обаче двамата решили да напуснат жилището си и отплавали със сал. Приключенията на Робинзон Крузо изглеждали нищо спрямо нейните! Дълги месеци плавали, храната им била отдавна свършила, когато най-накрая достигнали... Не, не суша. Лед. Видяли странни животни, напомнящи птици, които не могли да летят. Там те се оженили, а освен това намерили и кораб, който ги върнал у дома.

            Родила първото си дете в Ирландия. Там тя се запознала с няколко много симпатични лепрекона. Е, малко пиели и наистина били лукави, но въпреки това криели големи сърчица. Толкова свикнали и обикнали момченцето ú, че дълго след това го посещавали. Накрая, когато пораснало достатъчно, то самото заминало за Ирландия, където можело да прекара живота си заедно с най-добрите си приятели.

            Вторият й син се удавил. Всъщност зърнал Летящия Холандец. Според нея, обаче, все още живеел на кораба и плавал в откритото море заедно със своя капитан Ван дер Декен.

            Дълго могла да разказва и за срещата си с Крал Артур. Как при посещението си в Англия изведнъж небето се стъмнило и страшна гръмотевица се стоварила върху нея. Целият свят се променил и незнайно как тя се озовала в Средновековна Англия. Малко миришело и било мръсно, но въпреки това изживяла невероятни приключения. 

            Никой, разбира се, не вярвал на историите ú. Било приятно, обаче, да ги слуша човек.

            Един ден, на поредното празненство, старата дама не се появила. Разочарованите деца, въпреки заръките на родителите си, едно през друго затичали към най-високия етаж на блока. Вратата на апартамента й се изправила пред тях висока и черна, надвиснала заплашително. Кръгла шпионка гледала точно в тях. Изведнъж вратата прозскърцала и се отворила. Децата се разбягали и завикали като луди. Така или иначе, старата дама всяваше освен обич, и страх в тях, та и тази врата! Само малката Лили Джейкъб останала. Сигурно защото била прекалено малка, за да разбере какво става, или пък прекалено глупава. Тя смело влезнала вътре.

            Апартаментът бил празен. По стените се виждали познатите снимки на дамата и съпругът ú, който бил починал преди десетина години. Децата ú били в чужбина. Обикновеният живот, за който разказвали паспортът ú, който не бил излизал от Канада, трудовата книжка на мъжа ú, който не е помирисвал море и писмата от децата ú, първото от които не е при лепреконите, а второто никога не е било в Холандия. Изведнъж нещо се развикало от чекмеджето:

             - Ето тук, тук, тук съм! Хеей! Добре де, може ли някой да отвори проклетото чекмедже! Еееехо!

            Момичето забързало в посоката на виковете. Отворило и малко зелено човече скочило в ръката му (“Най-накрая!”). Лили се обърнала объркано. На около метър от нея стояла старата дама. И ú намигнала с усмивка.