Историята на един старец
Всеки ден дядо Генчо седеше на улицата върху едно пънче и пушеше нервно цигара. Очите му, влажни и тъжни, болно се взираха в простора и сякаш гонеха една недостижима мечта.
Винаги го поздравявах. Колкото и странен да беше, старецът излъчваше някаква нежност, въпреки грубите му ръце и набръчканото лице. Никой не познаваше неговата история. Хората говореха, че никога не се бил женил, че нямал деца. Други пък подхвърляха, че е избягал затворник, а трети въобще не го забелязваха. Мъчно ми беше да го гледам такъв, отдалечен и отчужден, сякаш забравен от всички.
Годините бързо изминаваха, но дядо Генчо никога не остави цигарата си. Той беше винаги там, на старото пънче, замислен и тъжен. Един ден ме извика при себе си:
- Ще ме придружиш ли утре при една стара приятелка? Аз вече ходя трудно и не мога да отида сам, а отдавна не съм я посещавал. Не знаех кого да помоля та...
- Не се притеснявай, дядо Генчо! - Отвърнах усмихнато аз. - Ще те придружа.
На сутринта старецът ме хвана под ръка и заедно тръгнахме по сивите улици. В очите му се четеше едно старо очакване, очакване за нещо силно. Вървях до него мълчалива и умислена. Каква ли беше тази негова приятелка, толкова тайнствена и нереална?
- Почти пристигнахме! - Измърмори старецът, а една сълза болно се търкулна по лицето му. И в този момент разбрах всичко.
Приближихме се до гроб, обрасъл с трева, от която почти не се виждаше каменната плоча. Дядото махна с ръка зеленината и седна до плочата:
- Помниш ли, Елена, там, в църквата, как тайно се оженихме и избягахме от всички? Аз помня! А помниш ли първата ни нощ заедно? След нея аз никога не обикнах друга жена. Живях само заради тебе, Елена, и за детето, което чакахме с радост. Но беше прекалено хубаво, за да е истинско... Помня баща ти, Елена! Той и неговата злоба те отнеха от мен. Баща ти те уби с лицемерието си, като прати живи убийци да те насилят... Ех, Елена, Елена, вече четиридесет години те няма! Но не се притеснявай, аз скоро ще дойда при теб. Господ ще ме прибере и тогава ще сме заедно в нашата вечност, където никога няма да се разделим! Ще бъдем заедно със своето неродено момиченце, ти, аз и то... - Старецът плачеше неудържимо и не можеше дъх да си поеме. Сълзите му като пирони се забиваха в твърдата земя, а след себе си оставяха горещи следи. Аз също заплаках. Не знаех как да го утеша, а и може би беше излишно. Такава болка дори и времето не можеше да излекува, болката от загубата на истинската любов, отнета по нечестен начин.
След няколко дни дядо Генчо се помина. Погребахме го при неговата Елена, а на плочата пишеше: "В мир и любов почиват тук Генади и Елена". Знаех, че това беше единственото му желание и реших да го осъществя. От тогава тъжно минавам по улицата и виждам само сянката на стареца и неговата вечно димяща цигара.
© Сияна Георгиева All rights reserved.
