ИВАНЧО АКА
Тих следобед. В коридора е прохладно, от отворената врата на кухнята долита мирисът на пържещи се кюфтета, нахлуват слнъчевите лъчи, минали през големия прозорец над печката.
В средата на коридора, седнал върху голямото зелено цукало, е Иван и ака. Той е отпуснал глава назад върху стената, сгънал си е колената и е прегърнал краката си, преплел пръстите на ръцете си пред тях.
Иван не разбира. Не разбира за какво се карат родителите му в кухнята, не разбира какви страшни работи говори онзи човек, който живее в тясната кутия, дето я наричат "телевизор", или пък "новините", или пък "Угаси го тоя пустиняк бе Киро, кво, нема ли го дистанционното?". Иван не разбира болката, не знае нищо за войната, за глада, за бедността, за тъгата...
Иван просто чувства. В този момент чувства уюта на прохладния коридор, на приятното ухание, на топлите лъчи. И всичко е толкова прекрасно. Напълнил е цялото гърне с ако, чак до горе и сега чувства топлата му мекота с дупето си. Той прилепва крака до корема си и опъвайки широката си фланелка, нанизва долния й край върху колената си. Обтяга я чак до глезените. Колко е прекрасно така! Сякаш е скрит от целият свят, може да си докосне пишката и никой няма да му се скара. Той навежда глава и пъха нос в деколтето на фланелата. Обича мирисът на ако, напомня му аромата на амоняк, който се разнася, когато майка му прави обги за торта.
След малко баща му излиза от кухнята. Приближава се до него.
- Иване, готов ли си?
Иван мълчи, Иван се усмихва, Иван е готов. Бащата разбира това.
- Стани, стани де. Стани да те изтрия.
Бащата държи бутилка от лимонада, пълна с вода, и голям мек парцал.
- Хайде де, стани!
Иван не става. Иван се смее.
- Айде де, идиот такъв... Писна ми да ти трия задника... Стани де!
Иван става. Това го е научил много добре; като стане, трябва да се надупи към лицето на баща си. И сега го прави.
- Ле-ле...! Как си се измацал! Колко пъти сме ти приказвали - като станеш готов се обаждаш, а не седиш да се въргаляш в лайната! Направо ми се гади от тебе.
Бащата кляка, намокря парцала с шишето. И в следващия миг Иван усеща как мокрия парцал се плъзга нежно по дупето му, чувства приятната студенина, парцалът така е напоен, че при натиска водата се стича надолу по едното бедро, бавно. Иван затваря очи и се отпуска в това чувство. Но му се пишва, знае, че не бива да го прави, но пуска струйка и чувството е прекрасно. Прави локвичка на балатума.
- Ах, идиот такъв, какво направи бе!
- Ъъъ... - провлачва Иван. Мрази да му се карат.
- Пено, ела тука ма, Иван се напика на балатума!
Майката излиза от кухнята, ръцете й са изплескани целите в кайма.
- Глей, виж кво е направил!
- Стига де, не му се карай...
Бащата тръква още веднъж-дваж, и казва:
- Айде, готов си. Ставай да те огащя.
На Иван му е писнало да стои в това положение - надупен, с длани разперени върху балатума - и става. Бащата го огащва.
- Ех, Иванчо...
Той го обича. И майка му го обича. И понякога все още му казват "Иванчо", въпреки, че отдавна вече не е на пет, а е станал на деветнайсет. Обичат го въпреки болестта му, заради която е останал с акъла на пет годишен.
- Ех, Иванчо... - Прегръща го бащата.
- На мама момченцето... - Целува го майката.
© Йордан Серафимов All rights reserved.
