Из "Флейтите на Кришна" 1
4 min reading
Част Пьрва: Америка
Мълнии раздираха света. Небето пламтеше като езеро в геената огнена, светкавиците изваждаха на показ картини от нощта - сгради с пусти прозорци, наподобяващи очните кухини на мьртвец, парчета стъкло, покрили паважа, хора-сенки, бьрзащи да се приберат някъде на топло и сухо.
В тъмните задни улички бездомници се свиваха навътре в мръсните си ниши, завиваха се с одеала и се опитваха да се скрият от гнева на бурята сред подгизнали кашони и продрани одеала. Плъхове ровеха из боклука. Без изобщо да им обръщат внимание, тлъсти котараци се биеха в сенките.
Завих по една от тези тъмни и някак тъжни малки улички, прегърбил леко рамена под дъжда и продължих напред - изпод обувките ми шляпаха локви и се трошаха дребни отпадьци. Изненадан плъх отскочи встрани миг преди обувката ми да се стовари върху гръбнака му.
Продрано одеало се размърда близо до стената на уличката сред две кофи за боклук и рошав бездомник с кървясали от евтиния алкохол очи проследи пьтя ми. С крайчеца на окото си видях как типът отново се завива през глава, някак припряно, и не можах да сдьржа усмивката си. Някои хора усещат. И това, което усещат в такива като мен никак не им харесва.
На следващият завой ги видях - мъжьт бе притиснал жената до ронещата се стена, панталоните му бяха смъкнати до коленета и той блъскаше ли, блъскаше, незабелязващ нищо наоколо. Мърмореше си нещо, но бях твърде далеч, за да го чуя. Жената от своя страна изглеждаше отпусната и безжизнена - или се беше предала, или бе в безсьзнание, но в никакъв случай не бе мъртва - повярвайте ми, аз разбирам от тези неща.
Закрачих кьм тях, без да бьда усетен от никого и спрях на една ръка разстояние от мъжа. Достатъчно близо, за да чуя ругатните му по отношение на жертвата и да усетя мириса на алкохол и долнопробен афтършейв, лъхащ от него. Поколебах се за миг - не обичам да правя това, освен, ако не се налага, а в случая наистина се налагаше, после пристъпих още една крачка напред и свалих ръкавицата от дясната си ръка.
Докосването ми стресна мьжа, той рязко извърна лице кьм мен с уста, раззината грозно и лъхаща на гнило... а после вече беше много късно.
Усетих я, преди да я видя. Беше ососбено усещане - като чувството, което те обзема, когато седиш в празна стая и внезапно разбереш, че в стаята има и някой друг. Потръпнах - така и не бях свикнал през всичките тези години. Мокрите листа и боклуци по земята се вдигнаха нагоре и леко се завихриха, после отново паднаха долу, а когато това стана, тя вече беше тук.
Високата закачулена фигура, стискаща в кокалестата си ръка дръжката на сърп, чието острие проблясваше под дъждовните капки, се спусна плавно кьм жертвата си, а другата й ръка ловко се измъкна от гънките на дрехата й.
Все още държах рамото на вцепенилия се мьж - така насочвах повиканото от мен сьздание.
А то протегна ръка и докосна гьрдите му. Пръстите й преминаха през него хищно разтворени, а когато излязоха от другата страна, стискаха проблясващо призрачно копие на мъжа и го вдигнаха във въздуха, където то се стопи, изчезна като дим през отворен прозорец.
В мига, в който това се случи, тялото на човека се отпусна и тупна на земята - падна и насилваната жена, но ударът беше лек и не вярвах да и остави някакви по-големи травми от онова, което вече й бе сторено.
Вдигнах рька и раздвижих прьстите си сякаш свирех на пиано - плавно и леко. Закачуленото създание се обърна, тръгна напред и бавно се стопи в сенките.
Приклекнах, отмествайки тялото на мъжа и прецених набързо общото състояние на жената. Беше млада - на около двадесет-двадесет и шест години и добре облечена - макар дрехите й вече да не ставаха за нищо, си личеше, че някога са били скъпи и модни. Гърдите й се повдигаха и спускаха равномерно, лицето й беше отпуснато, спокойно и безкрайно красиво.
Сложих си обратно ръкавицата и поопънах малко дрехите й. Нямаше начин да я оставя тук. Знаех кой може да й помогне най-добре и смятах да я отведа при него, ала тази вечер щеше да се наложи да я приютя при мен.
Вдигнах я - толкова лека и крехка бе, изправих се и, обръщайки гръб на бездиханния труп, закрачих обратно под дъжда.
Някой може би ще се заинтересува от името ми. Трябва да ви кажа, че аз имам много имена в различните градове и континенти, където сьм бил. Тук, в Ню Йорк, в Америка, сьм Майкъл Пейн. В родината си - Индия, са ме наричали как ли не. Аз съм онзи, който идва при вас, когато вече е време да напуснете този свят. Аз сьм този, когото всички почитат, но от когото всички се боят.
Аз съм Яма - богът на смъртта.
(следва...)
Мълнии раздираха света. Небето пламтеше като езеро в геената огнена, светкавиците изваждаха на показ картини от нощта - сгради с пусти прозорци, наподобяващи очните кухини на мьртвец, парчета стъкло, покрили паважа, хора-сенки, бьрзащи да се приберат някъде на топло и сухо.
В тъмните задни улички бездомници се свиваха навътре в мръсните си ниши, завиваха се с одеала и се опитваха да се скрият от гнева на бурята сред подгизнали кашони и продрани одеала. Плъхове ровеха из боклука. Без изобщо да им обръщат внимание, тлъсти котараци се биеха в сенките.
Завих по една от тези тъмни и някак тъжни малки улички, прегърбил леко рамена под дъжда и продължих напред - изпод обувките ми шляпаха локви и се трошаха дребни отпадьци. Изненадан плъх отскочи встрани миг преди обувката ми да се стовари върху гръбнака му.
Продрано одеало се размърда близо до стената на уличката сред две кофи за боклук и рошав бездомник с кървясали от евтиния алкохол очи проследи пьтя ми. С крайчеца на окото си видях как типът отново се завива през глава, някак припряно, и не можах да сдьржа усмивката си. Някои хора усещат. И това, което усещат в такива като мен никак не им харесва.
На следващият завой ги видях - мъжьт бе притиснал жената до ронещата се стена, панталоните му бяха смъкнати до коленета и той блъскаше ли, блъскаше, незабелязващ нищо наоколо. Мърмореше си нещо, но бях твърде далеч, за да го чуя. Жената от своя страна изглеждаше отпусната и безжизнена - или се беше предала, или бе в безсьзнание, но в никакъв случай не бе мъртва - повярвайте ми, аз разбирам от тези неща.
Закрачих кьм тях, без да бьда усетен от никого и спрях на една ръка разстояние от мъжа. Достатъчно близо, за да чуя ругатните му по отношение на жертвата и да усетя мириса на алкохол и долнопробен афтършейв, лъхащ от него. Поколебах се за миг - не обичам да правя това, освен, ако не се налага, а в случая наистина се налагаше, после пристъпих още една крачка напред и свалих ръкавицата от дясната си ръка.
Докосването ми стресна мьжа, той рязко извърна лице кьм мен с уста, раззината грозно и лъхаща на гнило... а после вече беше много късно.
Усетих я, преди да я видя. Беше ососбено усещане - като чувството, което те обзема, когато седиш в празна стая и внезапно разбереш, че в стаята има и някой друг. Потръпнах - така и не бях свикнал през всичките тези години. Мокрите листа и боклуци по земята се вдигнаха нагоре и леко се завихриха, после отново паднаха долу, а когато това стана, тя вече беше тук.
Високата закачулена фигура, стискаща в кокалестата си ръка дръжката на сърп, чието острие проблясваше под дъждовните капки, се спусна плавно кьм жертвата си, а другата й ръка ловко се измъкна от гънките на дрехата й.
Все още държах рамото на вцепенилия се мьж - така насочвах повиканото от мен сьздание.
А то протегна ръка и докосна гьрдите му. Пръстите й преминаха през него хищно разтворени, а когато излязоха от другата страна, стискаха проблясващо призрачно копие на мъжа и го вдигнаха във въздуха, където то се стопи, изчезна като дим през отворен прозорец.
В мига, в който това се случи, тялото на човека се отпусна и тупна на земята - падна и насилваната жена, но ударът беше лек и не вярвах да и остави някакви по-големи травми от онова, което вече й бе сторено.
Вдигнах рька и раздвижих прьстите си сякаш свирех на пиано - плавно и леко. Закачуленото създание се обърна, тръгна напред и бавно се стопи в сенките.
Приклекнах, отмествайки тялото на мъжа и прецених набързо общото състояние на жената. Беше млада - на около двадесет-двадесет и шест години и добре облечена - макар дрехите й вече да не ставаха за нищо, си личеше, че някога са били скъпи и модни. Гърдите й се повдигаха и спускаха равномерно, лицето й беше отпуснато, спокойно и безкрайно красиво.
Сложих си обратно ръкавицата и поопънах малко дрехите й. Нямаше начин да я оставя тук. Знаех кой може да й помогне най-добре и смятах да я отведа при него, ала тази вечер щеше да се наложи да я приютя при мен.
Вдигнах я - толкова лека и крехка бе, изправих се и, обръщайки гръб на бездиханния труп, закрачих обратно под дъжда.
Някой може би ще се заинтересува от името ми. Трябва да ви кажа, че аз имам много имена в различните градове и континенти, където сьм бил. Тук, в Ню Йорк, в Америка, сьм Майкъл Пейн. В родината си - Индия, са ме наричали как ли не. Аз съм онзи, който идва при вас, когато вече е време да напуснете този свят. Аз сьм този, когото всички почитат, но от когото всички се боят.
Аз съм Яма - богът на смъртта.
(следва...)
© Владимир Ангелов All rights reserved.
