Из живота наоколо
Наоколо, щото нещо заех позиция на наблюдател и хич, ама хич не участвам в него. Засега неактивно, скоро може да не е и пасивно…
Пак пообиколих докторите. Да се уверят със съжаление, че съм още жив.
Вземаха ми кръв. И се сетих за част от едно стихотворение, писано като ученик:
Вампири бият се –
кой пръв
ще се налочи
с прясна кръв…
Вампирката беше в червен прилепнал клин, очертаващ и неочертаемото…
Което, обаче, не спомогна кръвта да тръгне и трябваше да рови из вените, та да стигне някоя локвичка, оцеляла из тях…
хххх
Имам си правило – по-добре да рекат: „Язък, че тоя си отиде…“, вместо да викат: „Бе, тоя още ли е жив…“
С неизказаното: „Защо?“…
хххх
Племенникът, разправя братовчедът, преди време ходил до Болград. Още на границата митничарят се вгледал в паспорта, казал: „Ма ти си наше момче…“ и го повел към дома си. И той бил българин.
Там ясно – ядене, пиене…
После нашенецът заявил, че ще го кара до Болград. Племенникът се дръпнал – бе, пили сме, дете имам, как да рискувам?
Оня убедително заявил: „Аз две имам, така че е сигурно и стабилно пътуването…“
Тръгнали. И, както става в добрите сюжети, спрял ги на шосето катаджия.
„Опала“, рекъл си племенникът…
Оня се навел към страничното прозорче и ахнал: „Здрасти, чичо Пешо! Как си, леля как е?“ – и всичкото това на български…
Поприказвали, след което катаджията - повтарям: катаджия! – въздъхнал: „Бе, не ми е работа /не му е работа!!!/, ама къде пихте?“…
Продължили си приказката, после катаджията седнал зад кормилото и ги закарал в Болград…
Нашенското си е нашенско – по каквато и чужбина да е…
© Георги Коновски All rights reserved.
А ръцете ми... триста ти наркомани. Ама оживявам - напук.
