Из сънищата на Константинопол: Апокалипсисът на последния бог

Моето време беше заклятието на началото. Аз не бях един от многото, а бях един от нищото. Всяко ново изречение започваше с въпросителен знак. Вървях в пътеките на тъмнината и постепенно се отчуждавах от света. Казах, че съм бранител на входовете към отвъдното — не защото бях или мислех, че съм, нито защото исках да бъда — а защото исках да видя тяхната омраза към мен. Стъклата под похлупака на небосвода са традицията на забравата.

Казах, че всички ние бяхме заглушавани; на мен ми отговориха, че съм друг. Защото те искат злато или поне сребро. Няма смисъл повече да бъда, защото изживях и надживях всичко съществуващо. Дори възпях Сатаната, за да получа отрицание и да бъда линчуван.

Ризницата на воина беше оплела душата ми и аз не можех да живея без война. Разбирах всички и бях по-умен от тях, но мълчах. Мълчах не за да бъда още по-умен, а защото не виждах смисъл да ги поправям или унижавам. Моето име не е името на Отца или Сина — защото е името на Духа. Златото нямаше да блести, ако я нямаше калта. И аз бях поставен на кръст и на кръстопът — между златото и калта — и избрах калта, защото ми беше писнало от злато.

На следващия ден ме помислиха за умрял, а аз спях. И се събудих — но кой съм аз и какъв е този свят? Сентенцията е, че хората не се променят, не растат, не стареят. А всяка една от тези форми е статична — константа, от която никой не мърда. Децата винаги са деца, възрастните — винаги възрастни, старците — винаги старци. Възприятията за време, себеразбиране и усещания са изкривени. И светът е нареден в робство на съзнанието.

Аз протестирам не с плакат, не с тълпа, не с огън. Аз протестирам чрез отсъствието си. Моето време е червеният модел, и останах сам на земята с Логиката на Луцифер. Жените се събличаха за мен, градовете пропадаха в краката ми, а мракът беше моята гробница — обичах я повече от всеки живот. Виното се лееше, а лицето ми беше заместено от маската на лешояда. И бял гълъб ме посрещна в нощта — и не можех да го изгоня или изплаша, докато сам не реши да разпери криле.

Казваха ми, че излъчвам сила, казваха ми, че имам мисия. А аз изпитах толкова болка, че повече не исках да разговарям с никого. Моето име е тайна, моето лице е маска, моят дух е материя, моето тяло — кървяща артерия. Моето тяло не е хляб и моята кръв не е вино. Моето вино е тяхната кръв, моят хляб — тяхната смърт. Мен ме няма, но все още съм тук и ще раста в брашляна на надгробните молитви.

Всичко се върти наопаки. И колкото повече ме спираха, толкова повече се отчуждавах от всичко и ставах по-прецизен и твърд. Но толкова пъти продължавах след всеки удар, че изпитах апокалипсиса на последния бог.

Вашата догма не е моят живот. Моят живот е песнопение. Вашият живот има смисъл, а моята мисъл е трагедията на този изопачен свят. Освен ако не бъда — то аз няма да съм.