19.11.2025 г., 11:56

Из сънищата на Константинопол: Апокалипсисът на последния бог

136 0 0
2 мин за четене

Моето време беше заклятието на началото. Аз не бях един от многото, а бях един от нищото. Всяко ново изречение започваше с въпросителен знак. Вървях в пътеките на тъмнината и постепенно се отчуждавах от света. Казах, че съм бранител на входовете към отвъдното — не защото бях или мислех, че съм, нито защото исках да бъда — а защото исках да видя тяхната омраза към мен. Стъклата под похлупака на небосвода са традицията на забравата.

 

Казах, че всички ние бяхме заглушавани; на мен ми отговориха, че съм друг. Защото те искат злато или поне сребро. Няма смисъл повече да бъда, защото изживях и надживях всичко съществуващо. Дори възпях Сатаната, за да получа отрицание и да бъда линчуван.

 

Ризницата на воина беше оплела душата ми и аз не можех да живея без война. Разбирах всички и бях по-умен от тях, но мълчах. Мълчах не за да бъда още по-умен, а защото не виждах смисъл да ги поправям или унижавам. Моето име не е името на Отца или Сина — защото е името на Духа. Златото нямаше да блести, ако я нямаше калта. И аз бях поставен на кръст и на кръстопът — между златото и калта — и избрах калта, защото ми беше писнало от злато.

 

На следващия ден ме помислиха за умрял, а аз спях. И се събудих — но кой съм аз и какъв е този свят? Сентенцията е, че хората не се променят, не растат, не стареят. А всяка една от тези форми е статична — константа, от която никой не мърда. Децата винаги са деца, възрастните — винаги възрастни, старците — винаги старци. Възприятията за време, себеразбиране и усещания са изкривени. И светът е нареден в робство на съзнанието.

 

Аз протестирам не с плакат, не с тълпа, не с огън. Аз протестирам чрез отсъствието си. Моето време е червеният модел, и останах сам на земята с Логиката на Луцифер. Жените се събличаха за мен, градовете пропадаха в краката ми, а мракът беше моята гробница — обичах я повече от всеки живот. Виното се лееше, а лицето ми беше заместено от маската на лешояда. И бял гълъб ме посрещна в нощта — и не можех да го изгоня или изплаша, докато сам не реши да разпери криле.

 

Казваха ми, че излъчвам сила, казваха ми, че имам мисия. А аз изпитах толкова болка, че повече не исках да разговарям с никого. Моето име е тайна, моето лице е маска, моят дух е материя, моето тяло — кървяща артерия. Моето тяло не е хляб и моята кръв не е вино. Моето вино е тяхната кръв, моят хляб — тяхната смърт. Мен ме няма, но все още съм тук и ще раста в брашляна на надгробните молитви.

 

Всичко се върти наопаки. И колкото повече ме спираха, толкова повече се отчуждавах от всичко и ставах по-прецизен и твърд. Но толкова пъти продължавах след всеки удар, че изпитах апокалипсиса на последния бог.

 

Вашата догма не е моят живот. Моят живот е песнопение. Вашият живот има смисъл, а моята мисъл е трагедията на този изопачен свят. Освен ако не бъда — то аз няма да съм.

Искате да прочетете повече?

Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.

© Boris Всички права запазени ✍️ Без използване на ИИ

Коментари

Коментари

Избор на редактора

50 лева на час

Heel

Нещастната любов сполетя Марин Колев заради едно изгодно предложение от страна на негов колега от бо...

Забрадката на Йозге

Katriona

Пламен Камъка похлопа на вратата на съседите си в нощта срещу 15 юни. Брат му и снаха му заминаха сл...

Греховете на Фатима

Boyan

Фатима легна да умира във вторник по обяд. В къщата нямаше никой, цялото село сякаш беше опустяло в ...

Иисуса

Plevel

Иисуса Посветено Момичето беше много особено. Появи се в средата на септември ’98-ма, с две дълги ка...

Очите на Елиф

azura_luna

Горан вървеше към кръчмата с ръка в джоба. От време на време опипваше дали въпросният предмет, който...

Куцата

БогданаКалъчева

Имаше и други недъгави в града, но когато някой кажеше „Куцата“, всички разбираха за кого става въпр...