Дойде зимата, с малко сняг, колкото да подскаже, че е време да украсим елхата. За седмица се стопи, сякаш да улесни живота на Галя. Вместо радост, пак получи удар от съдбата. Гледам я унила, тревожна, набързо нахрани прасета и се шмугне в къщата. Гери (моят враг, малкото коте) напразно се умилква и чака ласка. По едно време дори изчезна от погледа ми. Разтревожих се, че е станало мезе на огромния пес, който всеки ден ни подяжда храната. Има и такива стопани, оставят те гладен. Ние поне случихме на хора, а те се струпаха изведнъж. Беше тих ден. Заприиждаха с коли, влизаха и излизаха. Бяха тъжни, много тъжни. Не разбирах, но усещах, че става нещо лошо. Дори прасетата се укротиха. Чужди хора им даваха храна. Къде беше тяхната стопанка? Да заврат муцунки в лицето й, да се примолят за някое лакомство, различно от смеските. Колко вкусни са тиквите и картофките на Галя!  Нямаше я два дни и никой не задоволи капризите им. 

 Не се мяркаше и старата баба. Отдавна не съм я виждал. Все седеше на стола до вратата и гледаше в далечината. Ама никак не чуваше горката! 

Поне виждаше, всичко виждаше. Хокаше ни за всичко. Не само нас,  на малкото момченце не даваше да хвърля топката в градината, да къса цветята. Видях я, заспала, покрита с цветя и кротка. Нямаше никакви деца, а 

имаше 3 правнучета. Двечките се гонеха по нивата и си късаха черешки, ябълки, сливи. Винаги носеха и на бабата. Бяха само внуците, пораснали и поели по пътя си. Колко много ги обичаше! Радваше им се. И най-малкия ожени тази година. Видя го щастлив и спокойно затвори очи. Завинаги!