Изгубен пламък

 "Баща ти е крадец, знаеш ли?
Откраднал е звездите и ги е сложил
в очите ти!"

Да, никога няма да забравя тези думи! Как се разтапях, щом ги чуех, като шоколад, напечен от слънчевите лъчи... Обичах този човек повече от всичко. Поднесох сърцето си на него, на дявола! Той бе моят дявол. Така го наричах аз, а аз бях жената на дявола. Романтично, нали? Той само на мен разкриваше самоличността си, поне така си мислех. Бях поласкана... И все пак ту идваше при мен, ту си отиваше. Тогава всичко замръзваше в душата ми. Лед и студ вътре. А когато бе тук, до мен, аз се чувствах като опиянена. Като опиянена вървях, като опиянена се усмихвах и говорех..
Още помня целувките му, още помня допира му, още помня прегръдките му... Още помня топлината, с която ме обграждаше. О, той бе огън, изгаряше ме отвътре като съчка - жарко и силно! Но ето, че аз изгорях в пламъците му. Остана само пепелта и отдавна загасналите въглени, а споменът лежи в прахта.
Днес вятърът раздухва тази пепел и ето, че споменът изплува в съзнанието. Споменът за кратката радост, с която ме дари, но и споменът за илюзиите които ми подари... мили!
Знай, аз може би повече няма да горя така, няма да се усмихвам така. Ти ми отне плама! Но знай, че аз живея, не умрях, макар че бях готова да го направя заради теб! Помни!

Обичах те! Истински!