Странно. На следващата сутрин неприятната електронна мелодийка ме събуди. Още беше тъмно. Надигнах се и погледнах часовника на бюрото си. Едва когато погледът ми се избистри, видях, че беше четири и половина. Взех телефона си. „Имате едно ново съобщение.“ Оставих го на нощното шкафче. Отпуснах глава на възглавницата. Обърнах се по корем и тихо простенах. Странно. Усетих, че всяка част от тялото ми, която не е покрита с одеялото, замръзва. Станах и потреперих. Запрепъвах се в тъмнината, търсейки дистанционното за климатика. Когато го открих, увеличих температурата, и едва когато топлата струя ме лъхна в лицето, си легнах. Няколко минути по-късно обаче станах и отидох до прозореца.
Сняг. Валеше сняг. Първият сняг за тази година. Снежинките се въртяха около светлината на уличната лампа. Вятърът ги въртеше в своя самотен леден танц.
Легнах в леглото и се завих през глава. Опитах се да заспя, но в гърдите ми имаше ужасно чувство – Беки не ми беше позволила да я целуна. Въпросът ми беше защо? Може пък да не бях неин тип. Само дето това момиче бях търсил. Толкова истинно. Неинтересуващо се от мода и грим. Ценящо малките неща. Какво ще правя? Не исках да се променям. Нали това беше идеята? Да те харесат такъв, какъвто си. Беки не ме беше опознала. Така и не можах да заспя. В седем станах и закусих. Извадих зимното яке от гардероба и сложих тетрадките и учебниците си в раницата. Отидох до входната врата и слязох до първия етаж. Обвих ръце около тялото си. Отворих пощенската кутия и нещо изпадна право на пода. Вдигнах го и затворих вратичката на кутията, с привлечен интерес заради колета, който бях получил.
Беше опакован в опаковъчна хартия и имаше картичка.
„Съжалявам! Наистина съжалявам! За извинение ще те черпя една вечеря. У нас в седем тази вечер.“
Сърцето ми заблъска в гърдите. Прибрах го в раницата си и отворих вратата на блока.
Отвън ме лъхна леден полъх, но това само ме зарадва. Нищо не бе способно да помрачи ден като този. Съдбата най-сетне ми се бе усмихнала и аз бях щастлив. Непреклонно и необратимо щастлив.
Секундите се сливаха в минути, а минутите в часове. Девет... Десет... Беше ми скучно по време на учебните занятия. В момента въобще не ме интересуваше населението на Китай или как се размножава плоският червей. Единственото, което беше в главата ми, бяха две зелени очи, греещи от емоции. Само това имаше значение. И не исках този пламък да угасва. Да си остане там завинаги.
От унеса ме изведе строгият глас на учителката по математика:
- Къде блееш? Можеш ли да кажеш на колко е равно уравнението на дъската?
Погледнах изписаната бяла дъска. Тези уравнения ми бяха познати. Пресметнах набързо наум и отговорих:
- Два пъти числото пи плюс корен от седем.
Учителката явно се изнерви.
- Хубаво. - изръмжа.
Настаних се на мястото си по-удобно, развеселен от мъничката си победа.
Когато смяната ми свърши, нарамих училищната си чанта и излязох от училището. На двора няколко момчета на моята възраст се смееха, докато бутаха едно момиче в снега. Тъкмо щях да отида да им кажа да я оставят намира, когато чух гласа ѝ:
- Спрете!! Моля ви, спрете!
По дяволите. Това беше гласът на Беки. Първоначално не можах да повярвам. Само гледах как тя немощно се изправя, а те я бутат отново. Яростта се надигна в мен и аз затичах към тях.
- Хей!
Привлякох вниманието им.
- Оставете я на мира. - посочих към нея и видях, че тя още лежи на земята, без да мърда. От носа ѝ се процеждаше тънка струйка кръв, която обагряше снега в аленочервено.
- Божичко, Беки, добре ли си? - коленичих до нея.
Тя не ми отвърна.
- Стига бе, пич, само се закачахме. - един от хлапаците пристъпи крачка напред.
- Осъзнаваш ли какво можеше да стане?? - изврещях.
- Спокойно, брато, нищо ѝ няма, ще се оправи.
Гласът ми беше леден, когато казах:
- Разкарайте се оттук, преди да съм направил нещо, за което ще съжалявам.
Те се обърнаха и си тръгнаха, а единият тихичко ме наруга.
- Беки. - махнах кичур коса от челото ѝ – Беки, чуваш ли ме?
Не последва отговор. Училищният двор вече беше пуст – учениците или си бяха тръгнали, или бяха влезли в час. Започвах да се паникьосвам. Нямаше никой наоколо, а Беки продължаваше да лежи безжизнена върху снега.
Вдигнах я и я внесох в сградата на училището. Някак я качих до директорския кабинет и потропах с крак, тъй като я носех на ръце. Директорът – пълен мъж, чиято вратовръзка винаги беше много стегната, отвори вратата.
- Добре, няма нужда да тро... божичко, какво се е случило? Влез, влез.
Оставих Беки на креслото и започнах да обяснявам на директора. Той се обади на бърза помощ. Линейката пристигна десетина минути по-късно. Откараха я в болница.
- Отиди с нея. Погрижи се роднините ѝ да разберат. - директорът ме бутна към линейката.
Когато пристигнахме в болницата, откараха Беки в интензивното. Понечих да вляза с нея, но една сестра ме спря:
- Тя ще има нужда от теб, синко, но не точно сега.
Отпрати ме да седна на една от множеството сини седалки. Сетих се за колета, който бях намерил сутринта в пощенската кутия. Отворих раницата си и го извадих. Скъсах
опаковъчната хартия. Книга. Беше книга. Отворих на първата страница:
„Когато нещо изглеждаше безинтересно на Филип, той просто го зарязваше.“
Изглеждаше интересно. Или поне щеше да убие време, докато ми позволят да вляза при Беки. Зачетох се в книгата, но истината беше, че думите минаваха пред очите ми без да придобият смисъл в главата ми. Обръщах страниците, стрелките на часовника на стената пред мен продължаваха да се въртят.
Около девет вечерта една от сестрите дойде при мен. Носеше плик с нещата на Беки.
Мобилен телефон. Ключове. Сгънат и леко омачкан лист. Сестрата ми ги подаде с печално изражение.
-Тя не е добре. Момчетата са мислели, че я бутат върху снега, но тя е ударила главата си в камък. Има три счупени ребра, левият ѝ глезен е навехнат и има мозъчно сътресение. Може да има амнезия, вероятно в лека степен. Още не знаем как ще приеме случилото си. Засега състоянието ѝ е стабилно, но ще остане още поне седмица.
- Мога ли да я видя? - попитах.
Сестрата се замисли и каза:
- В безсъзнание е. Но ако искаш...?
Кимнах и сестрата ме поведе по сякаш безкрайния болничен коридор. Когато стигнахме до вратата, зад която беше Беки, сестрата ми показа с пръст да пазя тишина. След това се отдалечи по коридора. Натиснах бравата и влязох. Беки изглеждаше ужасно. Главата ѝ бе превързана, а лицето – бяло като платно. Едва сега усетих, че бях затаил дъх. Приседнах в края на леглото и прошепнах:
- Беки? - гласът ми обаче бе толкова тих, че аз самият едвам го чух. Погалих я по бузата. Потръпнах. Кожата ѝ бе студена. Въздъхнах. Седнах на столчето до леглото и се загледах в Беки. Малко и ранимо същество, попаднало под яростния ятаган на живота. Сетих се, че трябва да се обадя на брат ѝ. Съвсем бях забравил. Извадих от пликчето, което ми бе дала сестрата, мобилния телефон и отворих указателя. Отидох направо на „Х“ и потърсих номера на Хари. Поколебах се. Какво щях да му кажа? Че някакви малоумници са пребили сестра му? А кой бях аз, че да му се обаждам? Натиснах копчето за набиране и скоро от другата страна прозвуча мъжки глас:
- Дано е спешно, Беки, защото моментът определено не е подходящ.
- Спешно е.
Когато чу момчешки глас, Хари се напрегна.
- Ти кой си?
- Приятел. - преглътнах – На Беки.
- Какво има? - напрежението му започваше да прераства в параноя.
- Такова... аз... ммм... В училището две момчета я... пребиха. Има мозъчно сътресение, три счупени ребра и навехнат глезен.
Хари не каза нищо. Минаха десетина секунди. Помислих, че е затворил. Тогава каза със съвършено леден тон:
- Къде сте? Идвам веднага.
След определено неловкия разговор с брата на Беки, се чувствах наистина странно. Оставих телефона на нощното шкафче до леглото и се отпуснах на стола. Загледах се в Беки, но след като тя оставаше съвършено същата, без дори да помръдва, извадих книгата от раницата си. Не усетих как съм задрямал. Колко бях спал, остана загадка. Минути, часове? Събуди ме отварянето на вратата. Влезе сестрата и каза:
- Миличък, тя не е никак добре. Излязоха снимките на дихателните ѝ пътища. Не знам как да ти го обясня, не мисля, че ще ме разбереш, но има възможност... дробовете ѝ да се напълнят с кръв. Знаеш ли какво значи това?
- Че ще се задуши... И ще умре. - капки ледена пот избиха на челото ми.
Сестрата ме потупа по рамото.
- Виж, това е вероятност. Не е задължително да се случи. С божията помощ тя ще се оправи и след месец ще бъде напълно здрава. Хайде сега, прибери се при семейството си. Утре ще дойдеш да я видиш. Няма нужда да стоиш цяла нощ.
- Не. - отсякох – Ще остана.
- Щом така искаш. Но не може да стоиш тук. Излез отвън.
Сестрата ме избута през вратата. Седнах отново на сините седалки и отворих книгата.
„За съжаление, Мери така и не му проговори, докато не се спъна в проклетата пряспа сняг.“
О, да! Точно на мен трябваше да се говори за сняг и спъване.
Няколко часа по-късно, към четири и половина, дойде Хари. Той беше високо момче и имаше същите черти като Беки. За разлика от разговора, който бяхме провели по телефона, сега той изглеждаше напълно овладял емоциите си.
- Къде е тя? Добре ли е? - попита той.
Не можах да скрия притеснението си, тъй че рекох:
- Не, тя не е добре. Има вероятност да умре.
Раменете на Хари се отпуснаха. Той пристъпи назад и приседна на едно от седалките.
Подпря лакти на коленете си и сложи длани пред устните си. Имах чувството, че всеки момент ще ревне. Той обаче не го направи. Разсъждаваше. Така и не оставих книгата. А тя беше дебела, тъй че имах време. Този Филип си беше идиот по природа. Момичето хубаво, умно, а той си пита ушите, докато не я загуби. Надявах се с мен да не стане така. Така и не усетих кога бях задрямал с книгата в ръце. Събуди ме един слънчев лъч, който упорито огряваше цялото ми тяло. Лъчът се бе вмъкнал от отсрещния прозорец. Станах от стола и усетих колко съм схванат. Отидох до прозореца и погледнах навън. Сняг почти не бе останал. Само кални локви, в които плуваха като самотни кораби няколко късчета лед. Сложих ръце в джобовете на дънките си и продължих да гледам през прозореца. Започнах да си мисля за всякакви неща – спомени изникваха в съзнанието ми, въпреки че аз не исках.
Деветия ми рожден ден, когато получих първото си колело. Деня, в който майка ми не
издържа крясъците на баща ми и се изнесохме в самостоятелно жилище. Господи! Майка ми! Телефонът ми още беше изключен и стоеше на дъното на раницата. Върнах се до стола, на който седях, и намерих телефона си. Включих го и веднага след поздрава, който бях въвел („Хей, пич, как е днес?“) се появиха около дванайсет неприети повиквания. След това намерих и оставени на гласовата поща съобщения:
„Дениз, къде си? Училището свършва не по-късно от три. Обади ми се.“
„Дениз, по дяволите, къде си?! Минава девет вечерта! Включи глупавия телефон!“
„Дениз, ако не се прибереш веднага, ще звънна в полицията!“
„Изпадам в истерия! Къде си!?“
Олеле.
Звъннах ѝ и тя веднага вдигна:
- Поболях се от притеснение! Къде си, миличък?
- Мамо, Беки пострада. В болницата с нея съм. Трябва да остана, разбери.
Притеснявах се, че тя ще ми се скара и ще ме накара да се прибера, но тя не го стори.
- Дениз, остани. Разбирам какво преживяваш. Но ми се обади след няколко часа да ми кажеш какво става.
Аз не ѝ казах как е Беки, а тя и не попита. Отпуснах се в седалката. По коридора нямаше никой. Въздъхнах. Не исках да отида да видя Беки, защото ме беше страх, че тя отново няма да е помръднала дори на сантиметър. Въпреки това взех раницата си и станах от седалката. Отидох до вратата, зад която я бях видял снощи. Ококорих очи. Нямаше я. Беки я нямаше. Не беше там. Нямаше и следа от нея. Белите чаршафи бяха прилежно сгънати върху матрака.
Слязох до долния етаж, където попитах къде е тя:
- Извинете, случайно да знаете къде е Беки Караилиева? Беше в интензивното снощи.
Жената зад компютъра ме погледна странно и с ленив глас попита:
- Роднина ли сте?
Задържа погледа си върху мен и отпи от кафето си.
- Приятел.
- Не мога да Ви кажа къде е тя. Само на роднини е позволено.
Раменете ми се отпуснаха. Надявах си отнякъде да се появи добрата медицинска сестра, която ме наричаше „миличък“. Но тя не се появи.
Обърнах се, без да кажа „довиждане“ и се загледах в една от информационните табели. Първи етаж... Втори етаж...
Със или без съгласието на сопнатата дама зад компютъра, щях да открия Беки.