Изгубената четирилистна детелина
Срещнах го отново след девет години в снобски нощен бар. Седеше на близка маса, заобиколен от колеги и марков алкохол, леко приведен в калъпа на скъпия си черен костюм. Годините изобщо не го бяха докоснали - същата слаба младежка фигура, същата гъвкава но плаха походка на двадесет и няколко годишно момче. След като ме забеляза, почти непрекъснато ми хвърляше блуждаещи погледи на вълк единак, копнеещ на бъде приласкан в стадото. Носех пастелна, очертаваща талията ми риза, кадифена пола и ботуши от лъскава кафява кожа с връзки на прасците. С боядисана в огненочервено коса, падаща почти до кръста и прилежно очертани в същия цвят устни. Приличах на онези викториански кукли с бледи светещи лица и пищни надиплени гънки на дрехите.
Нощта напредваше и хората постепенно се разотиваха. Восъчните свещи продължаваха да горят върху дрънчащото пиано в центъра на амфитеатралната зала, а певците напрягаха все повече гласовете си. В един момент на дансинга останахме само двамата. Танцуващи сами със себе си. Тогава започна една песен, в която се разказваше за щастието и четирилистните детелини. И когато се взрях в очите му, силната тъга в тях ме задави. Наведох глава и продължих да танцувам. Спомних си срещите ни, щастието ни, бягството му, мъката ми. Погледнах отново очите му и видях как вината проблясва и се смесва със забравата на погълнатия алкохол. Отново ме проряза онази болка, която причинява само разочарованието от младежкото идеализиращо влюбване. Която болка се смеси с аромата на разцъфнали липи, прашни учебници и летен задух. И не можах да намеря сила да му простя. Само сила да се обърна с гръб към него и да приключа самотния си танц.
Оттогава минаха четири години. Очаквах първото си дете и слизайки от метрото, го видях отново да крачи срещу мен с летяща походка, неизменната светла риза и стилен панталон, унесен в работни задачи. Дори не ме забеляза, усетих само лек ветрец от преминаването му в почти непоносимата жега. Да, нямаше причина да се загледа по задъхана жена с тъмна рокля, обвиваща натежалата ù утроба, с равни обувки, без грим и с естествено кафява коса. Защото вълкът-единак гледа само напред и така бяга от подслона си. Изпратих спомена за него с поглед и лека усмивка.
© Нели Станева All rights reserved.
!!
