Jun 5, 2016, 12:07 AM  

Изгубената... птичка 

  Prose » Narratives
1456 0 12
11 мин reading

Свободен

човек съм,

за да усетя

другото

 робство -

финото,

лицемерното,

на поробителя

без ятаган.

Свободен

човек съм...

като говедо

с халка на носа...

 

     Вярвате или не, но има вълшебни мигове, когато вълните на душата се издигат и се разпръскват всред синевата… Тогава тя се стрелка с лястовиците по златните шевици на белите облаци, докато изпреде от тях люлка. След това в опиянение се завърта презглава, за да открие своята цялост.  И не иска да се приземи… В един такъв момент се случи чудото. Същността, която напираше към слънцето, се превърна в малка птичка, по-дребна и от орехче. За разлика от грубоматериалния си притежател, при всесинтеза нямаше и помен от късогледство – виждаше и се ориентираше по-добре и от орел. Усети невероятна енергия – за кратко време с мъничките си крилца можеше да прелети стотици километри. Тайнствен импулс  подтикваше птичката към точно определени времена и места. Оказа се, че броди из миналото по-успешно от всеки археолог. Така в един горещ юлски ден на 1393-та година се озова в царевград Търнов, на скалите над реката Янтра. Запърха покрай ръката на джелатина-агарянин, в която проблясваше острието на брадва и злокобната десница мигом се вцепени над главата на патриарх Евтимий. По-късно Григорий Цамблак написа за духовния си баща, благословил своето паство и приготвил се да посрещне смъртта, че палачът вдигнал брадвата да го посече, но не могъл да помръдне, защото ръката му се вдървила.

      По пътя на страданието все с патриарх Евтимий летеше чудната птичка. Придружаваше го до Бачковския манастир, където го заточиха агаряните. Молитвите на духовния пастир за българския род разпалваха огъня на нейните всевиждащи очи. А когато патриархът се помина в 1404-то лето, жаравата вече бе разпръсната из българските земи…

     Есента на 1598-ма година… Върху рамото на Тодор Балина птичката бе обиколила българските поселища. Един ден през Никопола града, с цяло ято и тя бе обхваната от заревото над Търнов.

      Не само оцеля, но вече светеше тъй ярко, сякаш се бе превърнала във второ слънце… Покрай Тодор Балина – в миналото, бе добила опит и продължи да обикаля земите, населени с българи, върху рамото на Васил Левски. Девет години неуморно се скита с него, докато той създаваше комитети и подклаждайки огъня,  утоляваше жаждата… После сърцето ù затрептя с априлските въстаници и с четниците на Христо Ботев. Скоро след това – с Опълченците на Шипка и най-сетне сякаш достигна целта си – Свободата… Нямаше много време, за да се зарадва, защото заклокочи двадесетият век и донесе потоп от изпитания за птичката. Но хвъркатичка си беше тя… Напук, оцеля… Първа световна война, мина се не мина и „Хайл, Хитлер!“ Втора световна война и „Да живее Сталин!“ После за кого ли не скандираха и не деряха гърлата си хорицата?!... По своя воля, разбира се, напълно свободни… Така и птичката не разбра кога настъпи 10.11.1989-та  година. И кацна на рамото на наш Иванчо. А тогава пред селското кметство младата Айше, подпряла се на дълга метла, чоплеше семки и се надплюваше с бай Асан. Когато преценяха, че шлюпките покрай тях са достатъчно, те ги смитаха в голяма лопата. После Асан много бавно и внимателно отиваше до коша и ги изсипваше, доволен от добре свършената работа. От няколко дни най-съвестно все туй вършеха. Стараеха се хората, че ги бяха главили за чистачи пред селското кметство. По пет лева на човек плащаше общината за тази работа. То на село какъв ти боклук точно пред кметството? Кравите развяваха тежките си вимета и сееха „рози” на големия път, ама Айше и Асан не се бяха главили да чистят там. За кравешките екскременти си бяха виновни фермерите, та те да си отговарят за тях! Затова двамата работяги се стараеха да наплюват повече шлюпки пред кметството, че да има какво да метат. Тъкмо Асан се хвалеше, че винаги надплювал Айшето, когато баш фермерът Иванчо Пенчович, попрегърбен и с твърде изморен вид, приседна до тях.

     - Колко Ви плащат от кметството за метенето? – с някаква задна мисъл ги подпита той, а те чистосърдечно си признаха:

      - По пет лева на ден, на човек. Не е много, ама за хляб и бира стига – рече Асан.

     - Трябват ми хора за работа. По-тежка е от туй метене, ама ще е и по-платена за вас. На всеки по петнадесет лева на ден ще плащам. Съгласни ли сте?

      - Да не сме луди, бай Иванчо! – удиви се Айшето. – Да ни се пукне гьонът от работа при тебе, след като и за чоплене на семки ни дават по пет лева на ден! Ами, ами, няма да стане!

     - Търси си други, Иванчо! Не ща да се тормозя, щом и тъй мога да преживявам – отсече и Асан.

     Закахъри се Иванчо Пенчович. Какво да прави, че европейски фермер да стане! Акълът не му стигна да измисли сам. След като издои, реши на другия ден чак в града да отиде и със специалист-мениджър да се посъветва, как модерен кравар да стане. На вратата на селското кметство прочете обявата, че можело всеки буден производител с икономисти и управленци да се свърже, че да му помогнат от батака да излезе.

    Утрото обнадеждаващо се усмихна на бай Иванчо. Стопанинът прилежно си свърши оборската работа, изкъпа се, облече си официални дрехи и с достолепния си „Москвич” отпраши към града. „Ще търся Гената от наше село. Той стана голяма клечка и ще ми помогне.”

     Селският път приличаше на лунен пейзаж, но изпитаният съветски автомобил смело хлътваше в дупките и дори успяваше да ги преодолее. „Досега тука западните таратайки да са отдали богу дух!” – помисли си Иванчо, яхнал своята „Марийка” (така нашият герой викаше на препатилия си „Москвич”).

       Към обяд Иванчо и „Марийка” се дотътриха до града и дори Гената откриха. Тъй нареченият „Държавен фонд земеделие” се помещаваше в красива сграда, облицована с мрамор. Секретарка въведе Иванчо в обширен кабинет, обзаведен с меки мебели, много цветя и картини. Край масивно бюро, на удобен офис-стол, лекичко се полюшваше  Гената.

       - Здрасти, Гена! – с надежда в гласа поздрави Иванчо.

       - О, здрасти, Селски! Как си, що си? – отвърна бодро Голямата клечка.
     - Че как да съм – на село се опитвам с животновъдство да се занимавам, ама пусто-опустяло, не върви и туй то! По-евтино от литър лимонада ми се изкупува млякото, пък по кравите разходи много-много!

       - Слушай, Селски – при правилния човек си дошъл, в точното време и на точното място! Само аз мога да ти помогна, като те включа в един обещаващ проект за усвояване на европейските парични фондове – с готовност се изпъчи Гената.
    Иванчо не очакваше тъй бързо да му се отвори парашутът, та чак запелтечи от учудване:
    - Добър чо-човек си, знаех си! Ти ра-разбираш селските неволи.
   - Разбирам ги и още как! – самодоволно Гената се изтегна на масажиращото си кресло, което стоеше до барчето с напитките за освежаване, натисна копчето под десния подлакътник и взе да се наслаждава на леките вибрации. А те го галеха по достолепните му задни части и изглежда, че му доставяха удоволствие и кеф дори, защото той примижа и се заусмихва дяволито – На най-високите етажи на властта имам свои хора. Трябва само да им дадем нужното и европейските пари ще потекат към нас. За начало ми остави пет хиляди лева и бъди сигурен, че до месец ще те уредя с 50 000 лева за нуждите на кравефермата ти.

      - Ама аз ги нямам тези пари! – притесни се Иванчо.

     - Ще уредя да ипотекираш къщата си на село и скоро ще ги имаш, а сетне и другото ще ти е в кърпа вързано – самоуверено рече Гената, полюшвайки се за пореден път на масажиращото си кресло.

     Разделиха се нашите герои по живо, по здраво и в следващите дни Иванчо Пенчович ипотекира единственото си жилище. Кредитът от 5000 лева даде на Гената с твърдата вяра, че след месец ще има 50 000 лева за изпосталелите си крави. Мина месец, минаха два, че и три дори, но Гената все увърташе, а кравите на бай Иванчо взеха да мрат, а и той се поболя покрай тях. Най-после, след година време, ето че важни люде навестиха фермера – един изискан съдия-изпълнител и трима полицаи, а също и представляващи банката, която му бе дала кредита. Като взеха да писателстват тия люде, чак се забравиха. Скоро Иванчо Пенчович без къща остана, та сега прави компания на кравичката си в обора и с нея си е лика-прилика. Повечето животни измряха, ама една се оказа жилава и калена като стопанина си и като троскота по върховете. А птичката не издържа на рамото на наш Иванчо. Изгуби се нейде… Гената пък го повишиха – вече работи в столицата, в Министерския съвет и отговаря за разпределението на европейските фондове.

© Росица Танчева All rights reserved.

Comments
Please sign in with your account so you can comment and vote.
  • Поздравления за прозата!
  • Благодаря, Йоана!
  • Актуално...
  • Благодаря, Ивон! Чакам утре да публикуваш разказа си по темата "Изгубената свобода".
  • Поздравления, Роси!
  • Изгубената свобода... Този месец конкурсната тема е страхотна. Тя е основата на романа ми "Осъзнаване" и е между нишките на почти всичко, което съм написала досега. Благодаря за отзивите ви!
  • Такава е действителността, за съжаление.
    Харесах, Eia (Росица Танчева)!
    Успех!
  • Мила родна картинка. Троскотът по върховете е неизкореним. Птичката на щастието преходна... Харесах и аз . Успех!
  • Браво, Роси! Птичката си изгуби съвсем свободата... Успех!
  • Достоверно! Гената е нашенският сегашен процъфтяващ простак, а ипотеката на Иванчо - типичното съвременно харакири по български. Какво общество сме само...
    Успех на конкурса!
  • Унищожителен сарказъм! Ама истина, та истина! За жалост. Браво за майсторството.
  • Уви, такава е родната действителност, Роси. Много точно си я претворила в този разказ. Комунистите започнаха унищожаването на селото, изземвайки земите на хората и натиквайки ги насилствено в кооперативи /по съветски модел/, а след 10 ноември формално се приключи завинаги с нашето селско стопанство. Поетично написан разказ, особено във встъпителната си част - с разсъжденията за птичката на щастието и патриарх Евтимий. Хареса ми!
Random works
: ??:??