Част 1

                                                                 Борис

          Август неусетно се търкулна към септември, който за един миг премина в октомври, придвижвайки със себе си черните северни облаци, които развалиха хубавото време в иначе постоянно слънчевата Варна. Дъждът унищожи последните спомени от летния сезон, а в последно време започна да се просмуква и в сънищата ми – студен и неприятен, а монотонният му ритъм създава в мен усещането за една непрестанна агония. Докато спя, виждам познати физиономии, навсякъде. Тази нощ сънувам странен сън – първо се срещам с починалия си дядо, с когото си приказвам, после отварям една черна и мръсна врата, за да вляза в някакво място, където разбирам, че приятелката на една моя приятелка е починала, и по необясними причини се заливам от смях. След това бягам из тъмните улички на Виена (където никога не съм ходил, но тогава бях убеден, че съм там) и срещам някакъв обущар, който ми предлага помощта си... накрая съм с едно момиче, което не познавам. То ме е хванало за ръката и заедно вървим към някаква неясна в далечината сграда, на чиято входна врата някой е написал нещо с големи кървавочервени букви, но не мога да разбера какво. Приближаваме се, по лицето на момичето напират дребни сълзи и тя с тъжна усмивка ми посочва надписа на вратата: „ЖИВОТЪТ ТИ ИЗБЛЕДНЯВА С ВСЯКА ИЗМИНАЛА МИНУТА!”. Тогава ме обзема огромното желание да я утеша, да ù кажа, че всичко ще бъде наред, когато...

          ... се събуждам изпотен, косата ми е прилепнала по челото и установявам, че съм получил слаба ерекция. Докато сънят отминава и навлизам в реалността, до ушите ми достига музиката от преминаваща пред блока ми кола – нещо на Chemical Brothers. Бавно се надигам от леглото и докато се опитвам да си направя тройно кафе (за да отмине махмурлука), се досещам, че днес имам лекции, но решавам да ги пропусна, а и без това вече е дванадесет на обяд. Понякога депресията ме залива още от сутринта... както е и сега. Преглеждам новините в Интернет, докато пия силното кафе и с горчива гримаса установявам, че съм сложил прекалено много захар, а някакво момиче, което мисля, че не познавам, е поставило съобщение на заглавната си страница във „Фейсбук”, което гласи: „Kakwo stana s1s svobodnata liubow?”, написано на, както някой обичаше да го нарича – маймуница. Продължавам да бродя из Интернет пространството, по воайорски оглеждам всичко интересно, за да се занимавам, докато си изпия кафето.

          Социална  мрежа. Мрежа от странници. Социален надзор. Една невидима вселена, препълнена с непознати, свързани он-лайн и разделени в живота. Тайните ти няма да останат скрити , мечтите ти ще бъдат покварени, самоличността ти – асимилирана. Защото в този свят, където можеш да бъдеш всичко, което поискаш, и всеки, който поискаш, може просто да загубиш представа за това кой си всъщност. Гледай телевизия, поръчвай он-лайн, следи новините от света на актьорите и музикалните групи, лягай в леглото, отивай на кино, за да видиш как хора като теб си блъскат главите един на друг в стените и се избиват помежду си в името на изкуството. Свободна воля... свободата да правиш, каквото ти е наредено.

          Изгасям компютъра, мрачните мисли ме напускат и мислено започвам да си правя планове за деня. Днес мисля, че има отвратително парти в „Plazza”, което обаче трябва да посетя, защото ще присъстват застрашителен брой готини момичета от университета и може да ми излезе късметът. Ако не друго, то поне алкохолната оргия с Иван и Николай от специалност Архитектура е сигурна...

          ... а някъде в София слънцето бавно си пробива път през гъстите облаци и нежно, като гальовен любовник, се плъзга по цялото ù тяло (което е добре оформено и съм убеден, че дори през есента има страхотен тен). Красивите ù кафяви очи се отварят трудно и мъчително (вероятно заради тежката нощ или промишленото количество трева, което е изпушила преди да си легне) и тя се протяга към телефона, оставен до леглото, за да изключи алармата, после бавно отмята завивките и тихо се изправя, за да не събуди някой друг на това легло(а може би не), и се озовава в банята, където си взема горещ душ, а в цялото помещение се надига гъста пара, която замъглява зрението ù, но тя не обръща особено голямо внимание на това, нито на оставеното пакетче на мивката, нито на сълзите, които напират да бликнат от очите ù, но тя не им позволява, защото съзнанието ù е заето с далеч по-важни проблеми... Отварям очи.

          По-късно през деня се намирам в един нов бар на име „Dead End”, където заедно с Митко от специалност Политология пием уиски „Jim Beam”, обсъждайки последните клюки от университета: Професорът по международно право спал с еди коя си от втори курс, някаква шматка колабирала на снощния купон и трябвало да я закарат в болница, Петър от специалност Актьорско майсторство скъсал с готината си приятелка и т.н. и т.н., нищо необичайно. На една от съседните маси забелязвам Михаела от... не се досещам от коя специалност, с която мисля, че се натисках по някое време снощи на партито в апартамента на един пич от университета.

          - Здрасти, Боби – поздравява ме тя. Мразя да ме наричат така. – Кога си тръгна снощи ?

          Хм, искаше още, нали, мисля си. Не е лоша. Има руса коса, дълга до раменете, сравнително красиво лице с допустимо количество фон дьо тен по него, големи гърди и леко закръглено дупе.

          - Не съм заминавал. Останах да спя там. – излъгвам, като едва забелязвам разкривяването на устните й, когато ми се усмихва. Най-вероятно ревнува, опитвайки се да отгагне с кого съм си легнал на партито.

          Питам я къде ще ходи тази вечер и след като получавам обичайното „Нямам представа”, ù намигвам и насочвам цялото си внимание върху уискито пред мен, а Митко отбелязва безразлично:

          - Готина мацка, брат.

          Съгласен съм.

                                                               Жасмина

          Понякога си мисля, че полудявам, че губя връзка със света. Страх ме е да общувам с хората. За пореден път стигам до този извод, когато влизам в магазин за хранителни стоки, спирам се пред касата и осъзнавам, че не знам какво искам да си купя. Случва ми се често. Затова просто си вземам листчета за свиване на трева, въпреки че имам в излишък и излизам изплашена, почти на бегом през въртящата се врата. Часът е седем сутринта и аз се прибирам в апартамента на Стефан (при когото всъщност живея от известно време), където партито продължава. Общо взето около двадесет човека са окупирали хола, кухнята и спалнята, пушат трева, смъркат кокаин или амфетамини или там каквото имат, слушат техно или нещо по-тежко, поклащат се в ритъма на музиката и от време на време провеждат по някой друг интересен разговор. Обичайна сряда вечер... или сутрин. Нищо не ми привлича вниманието, а и вече съм уморена и ми се спи, затова отивам при Стефан в спалнята, който заедно с още едно момче и едно момиче, които се предполага, че познавам, защото ми намигат, когато ме виждат, си подават наргиле и зяпат в стената, в тавана, в компютъра, поставен на бюрото или просто някъде там, в небитието.

          - Партито ще е страхотно, мой човек. – съобщава момчето, което се предполага че познавам. – Всички ще са там... всички...

          - Не вярвах, че ще има шанс да се случи. – може би се съгласява момичето.

          Лягам на леглото, на което се е облегнал Стефан и си припявам наум едно ново парче на Prodigy, което чух наскоро. Кой по дяволите все още говори на „мой човек”? Вече започва да ми дотяга от тези тревомани, наркомани, „жълтаци”, слушащи Дръм енд Бейс, дилъри, слушащи техно, ходещи постоянно на партита, фестове, харчейки парите на мама и тате, без да си дават сметка за нещастното си съществуване. Сигурно и аз се вписвам в тези редове. Тия трево-холици. Тия технофили.

          Поради този пристъп на нерви, започвам да си свивам цигара марихуана, но на мига усещам паразитните погледи, насочени към ръцете ми и излизам от стаята, влизайки в друга, където положението е същото, затова напускам апартамента. Край. Утре си събирам багажа и отивам да живея някъде другаде. Има достатъчно възможности, достатъчно познати или студентски общежития. Въпреки че успях да вляза в Софийският университет със специалност „Социални дейности”, още не съм стъпила на нито една лекция, въпреки че алармата ми ме събужда всяка сутрин. Изпитвам някакво необяснимо отвращение към това място. Ако до една седмица не си намеря работа, ще си сменя специалността.

          Изпушвам цигарата, седейки на стълбите, но вътрешният ми мир не след дълго е нарушен от някакъв непознат женски глас, който произнася името ми : „Жаси. Ей, Жаси. Жасмина”. Това последното беше прекалено силно и с огромно нежелание отварям очи и виждам пред себе си фигурата на едно момиче – Моника, или май беше Виктория, на която продавах трева преди време. След като я удостоявам с погледа си, тя ми отвръща със заговорническа усмивка и сяда до мен, на стълбите пред входа.

          - Как е?

          Ако ù кажа как наистина се чувствам, сигурно ще повърне.

          - Страхотно – кимам, придавайки на лицето си някакво ужасяващо подобие на дружелюбна усмивка.

          - Бях тръгнала на лекции, но май ще пропусна тази сутрин.

          Сякаш ме интересува. Започвам да се чудя колко дълго ще продължи този също толкова интересен и безмислен разговор, когато се появява спасението ми. По-скоро позвънява. Номерът е на Стефан. Затварям, но въпреки това се правя, че говоря по телефона, за да изпита тази кучка поне малко от скуката, която ме е обхванала. За нещастие, когато „затварям”, следва очакваният за, меко казано, безделници като нас въпрос:

          - Искаш ли да пием кафе някъде наблизо, че нямам какво да правя до обяд ?

          Никакъв шанс да отида да пия кафе с тази малоумница.

          - Да, разбира се.

          До никъде няма да стигнеш, като се движиш с такива олигофрени, казваше Борис…