Всеки път, когато Бояна погледнеше в огледалото, виждаше онова, което мразеше и онова, от което се страхуваше най-много. Виждаше себе си. Виждаше едно лице, което с всеки изминал ден й се струваше все по-непознато и което я гледаше с един безкрайно празен и кух поглед. Поглед, в който се беше приютила безкрайната самота, намерила подслон още със самата поява на Бояна на този свят. Един изстрадал и изморен от бремето да се живее поглед. Той сякаш казваше на света да не я закача, да я отпише от своите планове, да я остави да прекарва оставащите й дни в сянката, където винаги се бе чувствала добре  по нейните си разбирания и където никое друго същество не би оцеляло, ако не беше обикнало самотата. Само там, в пълна изолация, Бояна имаше желание  да отвори очи за заобикалящото я. То поне си беше нейно. Правилата, създадени от нея, си важаха само за нея и тя не държеше някой да става част от тях. Лишена по този начин от всякакво чуждо присъствие, тя бе създала първата изкривена илюзия, а именно, че беше свободна. Една твърде криворазбрана свобода, която я беше осакатила до такава степен, че всяко едно вмешателство от вън, колкото и добронамерено да беше понякога, тя възприемаше като едни окови, които спъваха блуждаенето й из нереалния свят на нейното битие, като едно ограничение, което й пречеше да намери малко щастие за себе си. Но тя нямаше как да разбере това, защото стените, които беше издигала в продължение на години, автоматично и безапелационно  спираха всеки опит да бъдат преодолени. Почти винаги тя си беше самодостатъчна в границите, които тя самата си беше определила. Но не от егоизъм беше продиктувано това. Тя просто не искаше да натрапва нито себе си, нито  болката си на околните. Не искаше ничие състрадание и съжаление. Нейното страдание си беше само нейно и тя ежедневно го понасяше стоически. Само понякога в изтерзаната й душа назряваше бунт, но тя от рано беше усвоила мазохистичния маниер на потискането, с жестокия упрек към самата себе си, че останалите се борят със съвсем реални трудности и препятствия, докато според нея тя се бореше с вятърните мелници. От много малка бе постигнала това свойство, да се омаловажава.

   Сякаш всичко това не й беше достатъчно и сега се беше заела с това, което беше останало от нея. Тялото й. След душевното осакатяване, сега беше негов ред. Всичко, което покриваше скелета й, й се струваше свръх излишно. За сега не намираше с какво повече да изпепелява душата си, беше твърде обгорена, макар че това никога не й се беше струвало достатъчно. Можеше още и никога не беше късно да започне от начало. За сега обаче я беше оставила. Искаше й се да е колкото се може по-незабележима и подсъзнателно беше ”проумяла”, че, стопявайки се, би могла да накара и несправедливата съдба да престане да я забелязва и ”възнаграждава”. Чувстваше се много изморена и без сили да продължи. Но, събуждайки се сутрин, се оказваше, че може още и още, и още. Докога?! Само един Господ знаеше. Или Дяволът...