Всеки път, когато Бояна погледнеше в огледалото, виждаше онова, което мразеше и онова, от което се страхуваше най-много. Виждаше себе си. Виждаше едно лице, което с всеки изминал ден й се струваше все по-непознато и което я гледаше с един безкрайно празен и кух поглед. Поглед, в който се беше приютила безкрайната самота, намерила подслон още със самата поява на Бояна на този свят. Един изстрадал и изморен от бремето да се живее поглед. Той сякаш казваше на света да не я закача, да я отпише от своите планове, да я остави да прекарва оставащите й дни в сянката, където винаги се бе чувствала добре по нейните си разбирания и където никое друго същество не би оцеляло, ако не беше обикнало самотата. Само там, в пълна изолация, Бояна имаше желание да отвори очи за заобикалящото я. То поне си беше нейно. Правилата, създадени от нея, си важаха само за нея и тя не държеше някой да става част от тях. Лишена по този начин от всякакво чуждо присъствие, тя бе създала първата изкривена илюзия, а имен ...