Анета

     Есента е сезонът на увереността. Тя е преодоляла припряността на пролетта да ражда нов живот и да започва всичко от начало. Есента е утолила жаждата на лятото, породена от обречената му борба да задържи слънцето. Тя, обаче, е далеч от зимата, потънала в измамно спокойствие, но трепереща под заканителния вой на ледения вятър. Есента е топла, но не гореща; пъстра, но не шарена; дъждовна, но не сълзлива; мъглива, но не зловеща. Само хората, които живеят в хармония със себе си, приличат на есента.

     Анета беше такъв човек. Тя никога не се оплакваше и никога не мечтаеше. Пленяваше със спокойната си усмивка и беше готова да изслуша всеки. Не се вживяваше в чуждата история, но големите ù кафяви очи бяха толкова топли, че обещаваха сигурност, от която се нуждаеха неспокойните духове.

     Когато Кирил срещна Анета, той беше написал много стихове, в които умираше и се раждаше отново в нови, по-добри светове. Ръцете му вплитаха пръсти една в друга, сякаш да задържат мислите, които минаваха през главата му и изчезваха толкова бързо, колкото се бяха появили. Очите му никога не се спираха върху една точка или поне не, докато не срещнаха тези на Анета. Тогава, сякаш полъх на планински въздух проясни съзнанието му и мислите започнаха да се подреждат плавно, като оставаха на място. Първото, което му хрумна беше:

                                   Моя есен си –

                                   тъй отдавна чакана.

                                   По теб копнея.

     Преодолял вечното си напрежение, той дори си позволи да прошепне това тристишие. Постоя на място с наведена глава и се осмели да вдигне поглед. Очите на Анета го гледаха с разбиране, а спокойната ù усмивка му подейства по-наелектризиращо от страстна целувка. Кирил падна на колене пред надписа: „Анета”, от неизвестен художник.”

____________________________________________________

Мелодия за кестен

     Старият кестен се усмихна. Харесваше дрехите, които облече в този ден. Не топлеха, но цветовете им бяха толкова ярки, че все някой щеше да ги забележи и да го стопли. Защо всички му се сърдеха, когато децата му падаха и случайно улучваха някого по главата? Боляло ги. А него не го ли болеше? Всичко, заради което си струваше да живее, падаше по павираната улица, а не в нежните прегръдки на земята. Той, обаче, не спираше да вярва и всяка есен обличаше тези дрехи с надеждата, че някой ще спре до него и ще го дари с топлината на сърцето си.

     Улисан в тези мисли, кестенът не забеляза кога крехко момиче, облечено с леко манто, спря под короната му, остави калъф с цигулка на земята и разтри посинелите пръсти на изящните си ръце. Момичето се наведе, извади цигулката и избута калъфа напред. Постоя около минута с наведена глава, после рязко я изправи към короната на кестена и засвири. Дървото чу ромон на ручей, който пои плодородна земя. Видя треви, които растат с весело шумолене. Наведе корона, за да се поклони с благодарност и няколко листа от любимата му премяна паднаха в калъфа на цигулката. Тъкмо навреме, за да скрият трите жълти монети, пуснати случайно от минаващи хора. Ушите им бяха останали глухи за мелодията, която стопли кестена.