Липсваш ми, бабо! Чу ли? Не, разбира се, че няма как да ме чуеш. Ти си мъртва. Сякаш беше вчера, когато те видях за последно – студена, стиснала устни завинаги. Спомням си свещите, цветята и как една съседка пъхна вафла в ковчега ти – ей така – да си хапваш по пътя.

     Пораснах, бабо. Вече имам мъж до себе си, строим си къща. Следвам съветите ти. Но и без тях, аз пак щях да го уважам и да се разбираме. Не защото ти ме учеше на това, а защото аз го считам за правилно. Научих се да готвя. Странно ми беше, защото бях свикнала да готви мама. Но се справих. Първото ми ястие беше мусака. Справила се бях, щом мъжа ми излапа всичко, което му бях сложила в чинията. Така и не мога да си спомня как правеше онази яхния с чушки. Пробвах няколко пъти, но резултатът беше трагичен. Рових се из интернет, но пак нищо не открих.

      Както и да е.

     Радвам се, че понякога идваш в сънищата ми. Спомням си първия път, когато те сънувах. Седях на твоето легло и редях пасианс. Ти се появи от някъде и седна до мен. Аз се стреснах, защото хем знаех, че си мъртва, хем се радвах да те видя.

     Тъжно ми е, бабо. Бях права за всичко. Понякога искам да греша. Разбираш ли? Ти ми каза, че имам заложби да познавам бъдещето. Може би е така. Или просто добре преценявам ситуациите. Не знам, но винаги познавам какво ще се случи. Думите ти „със свещ ще ме търсиш, но няма да ме намериш” винаги изплуват в съзнанието ми, когато съм тъжна. Ето, дори и сега го направих. Разплаках се. Виждаш ли? Пораснах, станах по-смела, „ачигьоз”, както казваше ти. Но си останах същата ревла.

     Трудно ми е, бабо. Като малка мечтаех да стана актриса, да снимам филми. После исках да стана писателка. После – учителка. Помня как ме изпитваше. Толкова ми беше трудно да запомня тези дълги уроци. Но ти беше въоръжена със стоманени нерви и настояваше да повтарям едно и също пак и пак... После, в гимназията, когато теб вече те нямаше да ми помагаш с уроците, си представях, че съм учителка и така представях урока на учениците. Малко по малко се научих да се изразявам по-гладко, без да използвам онези омразни твои думички „ъъъъъ”, „ааааа”...

     Уморена съм, бабо. От всичко. Гледам новините и направо тръпки ме побиват. Накъде отива този свят... На работа мърморят, че няма оборот, заплашват със съкращения. Прибера се вкъщи – чака ме обичайната женска работа, която няма край. Пусна новините – там само ужаси. Отида на пазар – цените високи, а портмонето – празно. Имаме два кредита, които плащаме с триста зора. Не излизаме почти никъде, само и само да можем да заделим нещо за къщата. Изморих се. От еднообразието. От нервите. От убийствата. От страха. От заплахите. От всичко се изморих, бабо.

     Не минава ден, в който да не ме заболи нещо. Я стомах ще се обади, я сърце, я глава ще ме замушка... Доктор трудно може да си позволи човек вече. Едни осигуровки плащаме, които никой не знае къде отиват. Независимо на колко се осигуряваш, като тръгнеш по доктори, си плащаш като поп.

     Нерви нямам вече, бабо! Разбираш ли? Нерви нямам! Всичко ми дойде до гуша! Направо си мечтая да умра като тебе – да легна, заспя и повече да не се събудя.