Изповед

Историята на човечеството е дълга, но моята е кратка: влюбих се и ето ме тук, пред теб, с разтреперени колене и прескачащо сърце. Идвам да кажа „ела при мен”, „докосни ме”, „целуни ме”, „прегърни ме” – „твоя съм”! Но уви, ни дума не излиза от устата ми, ни вопъл, ни стон проронен. Може би мога да го покажа чрез сърцето, но си далеч, за да го видиш, а аз искам да виждам очите ти, да докосвам ръцете ти, да целувам устните, да прегръщам теб – сега и завинаги. Но защо това е само мечта, защо съдбата е жестока и защо си далеч от мен. Може би, за да ме кара да те обичам още повече, е, поне тук е права, защото нещото, което искам да имам, да държа, да прегръщам, галя, си ти и нищо друго. Може би ти не чувстваш същото, но аз имам нужда от теб, за да живея, за да дишам, за да съществувам... Но може би и ти ме обичаш както аз теб и ще бъдем заедно, нищо не ще ни раздели, защото любовта е най-великото нещо на земята. Праве те колкото и щастлив, толкова и нещастен, колкото те кара да се извисяваш в облаците, толкова по-лесно те смъква на земята. Затова аз мисля да кажа това, което искам да ти кажа: „Обичам те!”