Изповед (разказ за Джон Смит)

- Как се казваш, синко? – пасторът ме гледаше някак странно от другата страна на преградата в изповедалнята.

- Джон Смит, отче. – казах машинално и веднага ми се прииска да не бях се представял.

- Откога не си се изповядвал, Джон?

- Това ми е за първи път – и така, както вървеше, е последен.

- Какъв грях тежи на душата ти? – зачудих се как да обясня на отчето, че не ме терзае самият грях, а това, че ми хареса да го извърша. Замълчах за малко. Чудех се какво и как да му кажа. Той дали ще ме разбере, ако му кажа истината, дали ще ми прости... Реших, че е безсмислено да лъжа. Все пак бях дошъл да получа прошка, а не да трупам нови грехове. Промених първоначалния си план и вместо това споделих бруталната истина. Предадох спасението на душата си на отчето:

- Преди няколко дни убих една жена. Тя беше толкова красива, че трябваше да я имам, но нещата се объркаха... Аз не съзнавах какво правя. Отче, това, че я убих, не ме притеснява. Притеснява ме това, че ми хареса да я убия! Полицията не ме преследва. Те не знаят кой я уби, но дори и да знаеха, че съм аз, не бих се страхувал. Единственото, от което ме е страх, е че ми харесва да убивам. – Видях как отчето пребледня отсреща. С право го беше страх от мен.

- Синко – гласът му трепереше – ти си извършил тежък грях, но още по-тежко е това, че не те терзае грехът, че не желаеш прошка за стореното. Ти искаш някой да те успокои и да ти каже, че е нормално да искаш да убиваш, но знай, това не е нормално! – Отчето беше блед, като платно, гласът му трепереше, но и в същото време беше някак високомерен и надут!

- Църквата не може и няма право да опрощава порочни желания, а грях, за който не е поискана прошка, не може да бъде простен. – отчето извиси глас – Върви си, ти не си за тук. Само ако се предадеш и бъдеш наказан със затвор, можеш да изкупиш част от порочното си желание. Само така ще получиш покой на душата си. – Що за нахалство! Праща ме мръсникът в полицията при положение, че те не знаят кой съм! Сам няма да се предам. Ами... ако този тук ме предаде... не! Няма да му позволя – така течаха мислите ми. Проклетият пастор не само не ми даваше прошка, а и можеше да ме издаде. Докато слушах треперещия му високомерен гласец, той изключително много ми опротивя. Направо ме беше гнус от него и искрено съжалих, че реших да се изповядам. Тогава в мен в мен се появи пак онова животинското желание, онзи животински инстинкт... Реших, че не мога да оставя тази измет да ме предаде на полицията, просто не можех да го допусна.

- Синко, слушаш ли ме? Върви и се предай, тук за теб прошка няма. – Измънках едно „Да, отче”, но в гласа ми си пролича гневът. Отчето се стресна и опули малките си очички. Станах и излязох от моята кабинка. Това май го успокои. Помисли, че си тръгвам, но аз нямах това намерение... След 30 секунди нахълтах и той от изненада дори не можа да гъкне. Просто си глътна езика, което ме улесни, защото така никой нямаше да чуе нищо и в без това празната църква... Стиснах го здраво за противния, дебел и мазен врат. Той започна да се дърпа, а аз в яда си му прошепнах в ухото:

- Църквата те учи на смирение, нали? Затова мирувай! – дали заради думите ми, или заради това, че лицето му вече беше посиняло, той се кротна. След няколко секунди усетих онези тръпки в тялото му, които вече ми бяха познати, които никое живо същество не може да имитира. Стиснах го още по-силно за гърлото. Все пак трябва да съм сигурен, че няма да се измъкне и да разказва! Той спря да мърда. Погледнах го и разбрах, че вече никога няма да може да каже нищо. Отхлабих хватката си. Тялото му се свлече безжизнено и посиняло на пода. Установих, че ръцете ми са зачервени и ме болят. Здраво бях стискал мерзавеца! Лично аз, за разлика от отчето, дишах тежко, но усетих че животното в мен е заситило глада си и отива пак да дреме някъде в душата ми. Този път вече не ме беше страх, дори не бях уплашен. Успокоих малко дишането си, пооправих дрехите си и излязох от изповедалнята.

В църквата наистина беше пусто. Това напълно ме задоволи и аз излязох през главната врата. На улицата никой от хилядите забързани лондончани не ми обърна внимание, никой не видя нищо странно в мен. Както обикновено, всички бързаха по свои задачи. Затова и аз закрачих свободно, като останалите, докато си мислех:

- По дяволите, това наистина започва да ми харесва все повече  и повече! – усмихнах се широко. Бях доволен от това какво и как бях извършил.

Църквата наистина дава покой на душата!