Изповедта на една анорексичка.

  Все още съм тук. Жива съм, но не изглежда така. Бялото ми, изпито лице изглежда още по-болно и слабо под черната коса. Очите ми изглеждат мъртви, отдавна загубиха своят блясък. Ако ме погледнеш, ще решиш, че съм изнемощяла. Толкова слаба... толкова бледа... ходещ труп. Но съм пълна с енергия. Сърцето ми едва бие в гърдите ми.

 Студено ми е. Тялото ми е посиняло, устните ми са почти черни. Сама съм. Всички се въртят около мен, обсипват ме с внимание, но аз все пак съм сама. Искам да ме оставят на мира. Не искам никой край мен. Страх ме е. Не ми се умира. Но по-скоро ще умра, отколкото да  напълнея.  Гледам се в огледалото. Ах, тези месища! Дебела свиня! Защо всички казват, че съм болно слаба? Защо мама плаче като се съблека? Не е възможно да съм 38 кг.

 Не искам да умра... не ми се ходи в санаториум.

Татко пак плаче. Хвана ме, докато си режех китките вчера.

Хората ме отбягват и ме гледат странно. Сигурно заради превръзките по ръцете... или защото приличам на труп.

Все още съм тук... но едва ли за дълго...