Изповедта на една снимка
Вече е късно през нощта, а тя все още не ме оставя. Силно стиска ръбовете ми и не осъзнава, че ме мачка. От време на време ме мокри с горещи, солени капки. Какво му става на това момиче?! Как може в продължение на един час да се взира в мен и да слуша все една и съща песен?! Даже и не говори. Въпреки че ми причинява болка, стискайки ме така силно в ръцете си, ми става мъчно за нея. Преди време ме гледаше с такъв блеснал поглед. Толкова щастлива беше тогава. Сега очите й не блестят, сега са замъглени и от тях капят солените какпки... като се замисля, май се наричаха сълзи. Любопитно ми е какво или кой е изобразен върху мен? Тя нито за миг не откъсва очи от мен, или по-скоро от въпросния образ. Мисля, че е лице, защото от време на време нежно ме погалва с пръсти. И тогава сълзите потичат още по-силно. Не искам повече да гледам тези така тъжни очи. Преди повече ми харесваха. Тогава се радвах, когато ме вземеше в ръце и ми се умихваше така искрено и лъчезарно. А как й въздействам сега? Плаши ме. Времето минава, а тя дори няма намерение да ме пусне. На равни интервали от време поднася ръка към устата си, мисля, че се прозява. Ами нека заспива най-сетне. На моменти погледът й става празен, направо стъклен. Ръцете й започват да треперят и имам чувството, че всеки момент ще ме изпусне. После изведнъж хватката й отново се затяга. Да, вече съм напълно убедена, че върху мен е изобразено лице. Често очите й се задържат в една точка и започват да "говорят". Така може да бъдат гледани само нечии други очи. Милото момиче... често повтаря думата "Защо?!". Само нея, нищо друго. Мен ли пита нещо? Или очите...?! Променя положението си. Подът едва ли е най-удобното място, за да прекараш дълго време на него. Докато се местеше успях да надникна в огледалото зад нея. За пръв път видях какво има върху мен. Видях едно сериозно, но красиво лице, с невероятни тъмни очи. Значи ето в какво се взира толкова отчаяно. Но защо сега тя не държи лицето, намиращо се върху мен? Защо седи тук, гледа го и плаче. Нима не предпочита да докосва него, вместо гланцираната ми повърхност?! Много неща не са ми ясни. О не... заплака още по-силно. Няма ли да смени или да спре тази проклета песен? Започвам да се чувствам виновна за нещастието й. Искам най-сетне да ме остави някъде и да не ме гледа повече с тези очи. Нали съм само снимка... Защо тогава така осезаемо чувствам болката й? Ох... затвори очи. Благодаря! Спря и да плаче, хватката й също се разхлаби. Олекна ми. Така ми олекна, че чак паднах. На земята има доста неща. Лежа си на пода заедно с някакво празно шишенеце и няколко малки, кръгли нещица. Хм... симпатични са. А и не плачат като ме видят. Сега вече ще си почина... дано утре момичето да е по-добре и отново да ме погледне с щастливия, блеснал поглед!...
© Сандора All rights reserved.
