Извънземните

         Бяха добри момчета. Всички живееха на една улица. Бяха неразделни и в игрите, и в работата. А работа винаги имаше във всяка къща. Поправяха огради, велосипеди. Боядисваха стени все заедно. Родителите им бяха спокойни за тях. Знаеха, че щом са заедно, нищо лошо няма да им се случи. Ето и днес след задълженията в къщи цял следобед гониха топката. Изморени, сега бяха седнали на една пейка и си говореха. Обсъждаха план за утрешния ден. Денят беше отминал неусетно. Мракът се беше спуснал.  Уличното осветление не беше още пуснато и в тъмнината момчетата видяха храста  до тях да свети. Да, целият храст светеше с примигващи светлини.

- Ей, колко много светулки има тук. Всички да си хванат светулка и да си я сложат на челото.

Всеки си хвана светулка. Всеки я сложи на челото си. Тръгнаха в една редица един след друг. В тъмнината се очертаваше една права светеща линия, която се движи.

 Пред една къща бяха седнали жени. Горките, така се изплашиха. Свиха се една до друга и зашепнаха:

 - Това са извънземни. Идват към нас, затова светят така. А това, кръглото, ще е скафандър сигурно.

Светлините доближиха до жените и спряха съвсем.

 - Ние сме, а това е топката. И на нея сложихме светулки. Не сме извънземни.

Смееха се момчетата. Наистина, смехът им беше земен, ама съвсем земен.