Жанрови етюди V: Черна фантастика (2)

ЖАНРОВИ ЕТЮДИ V: ЧЕРНА ФАНТАСТИКА (2)

 Госпожа Рох сведе поглед и отвори лежащата на коленете ù чанта от червена кожа. След миг в ръката ù се белееха две снимки, които тя държеше подобно на карти за игра, така че да не мога да видя лицата им. Постави ги върху махагоновата масичка с гърба нагоре, после въздъхна леко, като че ли ù предстоеше някаква тежка стъпка. Накрая взе едната и ми я подаде.

  Поех я, без да казвам нищо и извадих очилата за четене от вътрешния джоб на сакото си.

- Това е Силвия, дъщеря ми – каза тя с глас, лишен от всякаква интонация.

  Доближих снимката до очите си. Младо, красиво момиче по бански се усмихваше на фона на синьо море, набраздено тук-таме от белите гриви на вълните. Облегнала се бе върху парапета на нещо, което можеше да бъде голяма яхта или пътнически кораб. Лицето и тялото ù бяха съвършени. Просто не можех да намеря друга дума. Съвършенството не може да се опише. В най-добрия случай може да се измери. И да се изрази в цифри.

  Мълчах и съзерцавах снимката. Сините очи и русата коса на девойката, която едва ли беше на повече от 20. И усмивката ù – усмивка на дете, което е получило най-хубавия подарък за Коледа. Или не – което е разбрало, че от днес нататък всеки ден ще бъде Коледа.

- Хубава дъщеря имате! – позволих си да кажа. Едва ли някоя майка би се обидила от подобна забележка.

  Но госпожа Рох не отвърна нищо. Тя само ме гледаше с непроницаемите си сини очи. После бавно ми подаде другата снимка.

  Още преди да я поема, по цветовете ù знаех, че тази снимка ще бъде съвсем различна. Бялата светлина от светкавицата на полицейския фотограф. Зелената маса на стаята за аутопсии. Сивкавият отенък на мъртвата кожа и кафявото на съсирената кръв.

  Постарах се нищо да не се изпише на лицето ми, но госпожа Рох явно долови, че тази гледка в първия миг е твърде много дори и за човек като мен.

  Оставих снимката на масата с гърба нагоре и погледнах към посетителката си. В изражението ù нищо не се беше променило.

- Случи се преди 5 години... – каза тя с равен глас.

- Кой го направи? – бях длъжен да попитам.

- Така и не се разбра – дамата гледаше първата снимка, поставена пред мен с лицето нагоре. – Не успяха да открият извършителите – сигурно е само, че са били няколко. Случило се е на плажа. Тя се е връщала от парти на яхтата на приятел. Явно е решила да се поразходи и да погледа луната. Сама... 

- Наистина ви съчувствам, г-жо Рох – казах след доста продължителна пауза, през която и двамата се бяхме вторачили в снимката – но как тогава Вие ще...

- Г-н Крамер – тя отново ме гледаше право в очите – считайте първата снимка, която Ви показах, за идеен проект на оръжието, което възнамерявам да Ви поръчам...

(Следва продължение)