Жар от пепелта
1.4K
0
0
3 min reading
-ПЕТА ЧАСТ-
Когато се събудиха,беше три и петнадесет следобяд...Кармелита бе поела изцяло грижите за децата и в този ден,Ан отново беше благодарна,че им е намерила толкова добра детегледачка...
В четири слязоха в трапезарията,където Лукас и Анабела ги чакаха за следобедна закуска.Всички заеха местата си около масата и сякаш в синхрон с настроението им и прекрасно стеклите се обстоятелства,готвачката бе приготвила любимото им ястие-пълнено пиле.Само Анабела бучеше с вилицата парчето в чинията си и не сложи в устата си дори хапка...
-И така,млада госпожице,ще ми кажеш ли какво ти е?
-Не съм гладна.
-Анабела,та ти обожаваш пълнено пиле.
-Вече не!
-Така ли и защо?
-Реших,че щом тате вече няма да живее с нас,няма да има кой да го прави толкова хубаво...
Очите й бяха изпълнени с безкрайна тъга...Карлос и Андреа се спогледаха и той й кимна уверено и подстрекателно.Ан стана от мястото си и отиде до Бела.
-Може ли да седна на твоето място,а ти да седнеш в мен?
Бела стана от стола и търпеливо изчака майка си да се настани,за да заеме мястото си в нея.
-Знаеш ли,Бела,имам прекрасна новина?!Тате промени решението си.Няма да ходи в апартамента или поне но без нас.
Радостни възгласи огласиха уютната трапезария...
-Знаете ли,имам чудесна идея?!Какво ще кажете да отидем да хапнем сладолед в парка?
-Само след като изям своята част от пилето,татко.
Всички се засмяха,а Бела с радост опита специалитета,който готвачката беше приготвила...
* * *
Макар вече да беше шест часа,слънцето все още грееше и озаряваше малкия парк,който бяха избрали за следобедната си разходка.Ядоха сладолед,забавляваха се...Уморени от игрите,на които се бяха отдали,решиха да си отдъхнат на една пейка.
-Мамо,хайде да отидем на люлката.
-Люк,ела тук!Не,мила,уморена съм!Помоли тате.Той може би ще се съгласи.
Погледна го и забеляза замечтания му поглед,съсредоточен в нея...
-Тате,моля те!
Люк се разплака,дърпайки Ан за ръката в опит да я склони да отидат на люлката.
-Виж,миличка,ние с мама сме уморени вече,но ти ако искаш,може да вземеш Люк и да отидете.Ние ще ви чакаме тук.Споразумяхме ли се?
Бела се хвърли в обятията му,възкликвайки:
-Да,тате.Обичам те!
* * *
Останаха сами сред прекрасната зеленина в парка.
-Карлос,искам да поговорим...За Мишел!
-Какво за нея?Защо да не я оставим в миналото и да живеем в настоящето,Ан?Защо трябва непрекъснато да говорим за нея?Не ми ли вярваш вече?
Настана мълчание,което Андреа наруши след няколко минути:
-Вярвам ти!Разбира се,че ти вярвам,но...не разбирам как така изведнъж осъзна,че вече не я обичаш?!
-Не съм го осъзнал изведнъж,Андреа!Всъщност...не зная дали някога съм я обичал.Да,имаше някакво взаимно привличане,но не й любов...Страстна,изгаряща...Това,което чувствам,когато съм с теб...
В очите й проблеснаха сълзи:
-Сигурен ли си,Карлос?Наистина ли си сигурен?
-Да,разбрах го онази вечер...Когато ми разказа...-беше му трудно да го изрече-когато ми разказа как те е биел и унижавал.Изпитвах ревност при мисълта,че някога си го обичала и...желание за мъст заради начина,по който е постъпил с теб...Не ми се е случвало никога преди...
-Обичам те,Карлос!
-Аз също,мила моя!Обичам те!
Миг преди да слеят устните си,се разнесе раздиращ вик и силен плач.Беше Люк!Затичаха се да видят какво става:
-Люк...Бела,какво стана?
Карлос го взе в обятията си,докато с Ан,чакаха отговора на дъщеря си,която бе не по-малко уплашена...
-Една жена повика Люк и той се затече към онова дърво...
-Дървото?Защо натам?
-Жената беше там.Затече се и падна.
-Ан,мисля,че си е счупил ръката.Трябва да го откараме в болницата.
-Чакай малко,Карлос!Бела,как изглеждаше жената ,мила?Видя ли я?
-Да.Беше много красива...С дълга черна коса и зелени очи...
И двамата знаеха,че става въпрос за почитаемата Мишел Андрюс.Андреа впи поглед в мъжа си.Поглед,изпълнен със страх и болка...Карлос я прегърна през кръста:
-Да го откараме в болницата,скъпа?!
-Да...Добре.Хайде,Бела!
-СЛЕДВА ПРОДЪЛЖЕНИЕ-
© Михаела Михайлова All rights reserved.
