Жената, която изглежда фатална
Някой каза, че в квартала имаме такава жена. Бил я видял.
– Каква жена – не повярва на ушите си Симо Патака.
– Която изглежда фатална, бе!
Кварталът ни е един от най-крайните и бедните в София. Там всичко изглежда иначе. Местните пияници се чувстват Лордове. Местният поет – Ботев. Местната кръчма обаче си е местна кръчма. Бакалийката, или Минисупермаркета, както пише на фирмата му, си е обикновен малък магазин за храни, едната му половина – за кръчма, в която от време-навреме продават и пасти. Затова заедно с местните пиячи, седят и местни бабки, които хапват пасти и еклери.
– Кога ша има и боза, ма комшу – все пита една баба Василка, но все не получава отговор.
Тя определено не е фатална.
Аз съм нов в квартала. Наскоро се разведох с жена ми и замених апартамента за по-малък в тоя краен район, за да имам и парици в брой. Обикновено мълча и слушам, пък и още съм със скъпите дрехи по мен и излъчвам дистанция. Затова местните още не смеят да общуват фамилиарно с мен.
– Трябва да е нова – рече Мишо Лорда – идвала, напазарувала оня ден...
– И какво си е купила – поинтересува се някой, дето не му знаех името.
Всички погледнаха към Милена, продавачката.
– Не съм длъжна да знам – рече сърдито тя. Милена все е сърдита – Много пазаруват и няма фатални жени в нашия квартал!
– Ревнувш, Ленче! – обади се Симо, дъвчейки – Щом са казали, че е била фатална, значи има излъчване...
Вратата на магазина се отвори и влезе една жена. Беше нисичка, но слаба и понеже беше в светъл шлифер, изглеждаше стройна. Кръчмата в дъното се умълча и всички впериха погледи в нея.
Жената напазарува разни ежедневни неща, после поръча една бира за тука. Седна до прозореца, разкопча шлифера си и се загледа сякаш навън, където се сивееше пейзажът от еднотипни и мръсни жилищни блокове.
Всички преценяваха жената.
Пръв „Ботев”, местният поет, извади един лист и започна нещо усилено да пише. После Симо Патака спря да дъвче. Мишо Лорда извади под масата едно малко огледалце и тайно се огледа. Даже Милена, която постоянно мърмореше зад щанда, се беше умълчала.
Жената сякаш беше заспала. Беше подпряла с ръка главата си и в този жест наистина се криеше безкрайна крехкост и женственост.
Ако някой влезеше в този момент, щеше да остане удивен от невероятната тишина, която се бе възцарила наоколо. Това продължи около двайсетина минути, никой не смееше да гъкне, дори да диша, за да не събуди жената. Ако можех да знам какви мисли минаваха през главите на тези мъже и на тази жена, бих ги предал с поетична точност. Но не знаех. Никой не знаеше.
„Ботев” беше спрял да пише, гледаше в една точка през себе си, подпрял главата си като нея. Лорда се беше облегнал назад, а дългите му ръце висяха отпуснати до краката на стола. Останалите също седяха като застреляни. Една невидима струйка кръв се стичаше от сърцата им...
Най-после един гаден трамвай изскърца ужасно на колелото, където обръщаше. Жената бързо допи бирата си и стана. После прибра стола си, взе плика с продуктите и шишето с бира, което върна на касата при Милена и излезе. Чак тогава забелязахме, че е на токчета и че походката ù беше изправена и плавна и някак фатална...
Първа се раздвижи Милена. Нещо тракаше и чистеше по плота, разместваше касите с бира и пренареждаше бутилките.
– Стига, ма! – обади се раздразнено Мишо Лорда. Милена слушаше Мишо Лорда, защото го харесваше. Но този път се направи, че не го чу. Но понамали с енергията.
Влезе баба Василка и си поръча паста.
– Видя ли – рече сякаш на всички ни Симо, макар че говореше на „Ботева” – Беше с бяла риза под шлифера.
– Да, и не прозираше! – отговори му „Ботев” – Видя ли!
– Видях – въздъхна Симо.
– В нея сякаш имаше осанка – каза тихо някой, дето не му знаех името.
– Видях – рече Лорда.
– И си купи боб и два луксозни сапуна – обади се от касата Милена – това видя ли го!
– Стои на спирката и чака трамвая – рече някой – Вместо да вземе такси в тази киша.
– Боза ли има? – обади се баба Василка, чула, не разбрала.
Но този път никой не ù се скара да млъкне.
Погледнах през прозореца. Жената наистина чакаше трамвая. И сякаш се смаляваше все повече и повече, все повече и повече...
Докато накрая се загуби в тълпата.
© Раш All rights reserved.