Дойде поредна пролетна вечер, в която Ехо отново потъна в своята тиха пурпурна  печал докато прибираше съдовете след вечерята на дома, който я приютяваше като зла мащеха след ранното ѝ осиротяване.

         Господарските дъщери, Зора и Върбов пух, се смееха на нещо отвън, а старата прислужница Криле побърза да се намести до огъня и тъй като бе сита, бързо задряма. За тях бе дошло времето за приятна отмора след отминалия ден.

         Ехо въздишаше често, слушайки гласовете на безгрижието, искаше ѝ се и тя да има свое време и да се посмее, но работата ѝ тук никога не свършваше, дори и да ги нямаше  господарите, както в тази нощ. Всички други се надпреварваха да ѝ намират работа щом видеха, че е останала дори за миг незаета. Сякаш изпитваха наслада от това да натоварват допълнително бедното момиче:

         Ако не бяха да се търкат дъските на пода, то щяха да я накарат да изтупа всички рогозки или да премете целия двор. Ако храната вече кротко къкреше в котлите, някой се сещаше, че е време да отиде с двете големи ведра за прясна вода от кладенеца. Ако пък завалеше, Ехо трябваше да пренарежда купчините с дърва някъде на по-сухо, че току виж пороя ги намокрил.

         Тя безропотно се подчиняваше, забърсвайки издайническите сълзи с крайчето на грубата тъкан на ръкава от дрехата си. Премълчаваше болката, въпреки че остриетата ѝ я бодяха при всяка стъпка. Преглъщаше сълзите, защото заради тях можеха да я накажат още по-сурово, и се питаше нарочно ли я товарят с все по-непосилен труд, след като всички много добре знаеха, че не е мързелива и работи от тъмно до тъмно за купичката студен ориз, която понякога дори забравяха да ѝ оставят.

         Но Ехо не смееше да зададе въпроса си на глас и просто стискаше карминените си устни, навиваше още преди зората да изсветли небесата над хълма косите си, прихванати с дългата игла, в края на която красива лястовица точно се понасяше в полет, и изпълняваше покорно поредната прищявка на господарите си.

         Върбов пух надникна и подхвърли едно подканващо:

         - Хайде, Ехо, още ли миеш чиниите?!

         Като по-голяма от сестрите, тя надзираваше пряко слугинята и злото ѝ сърце я караше да измисля ежедневно какви ли не задачи, само и само да я изтормози още повече. Върбов пух имаше красиво източно лице с дълги и черни като въглени коси, но с вечно присвити присмехулни очи, които се оказа че водят до сърце, покрито от  отблъскваща добротата жлъч.

         Ехо смирено отвърна, че вече привършва, на което Върбов пух изсумтя грозно да побърза малко, че отдавна е трябвало да е готова. Слугинята задвижи още по-бързо ръцете си и горещата вода със сапунена пяна диво закипя. Ловко потапяше съдовете в коритото, после търкаше с конопената топка остатъците от храната по тях, а след това ги изплакваше във ведрото с чиста вода и най-накрая ги подсушаваше с кърпата, която бе затъкнала в колана на своето мръсно кимоно.

         Едва оставила последната чиния, Върбов пух ѝ се развика:

         - Не се мотай такава празна и без работа, повлекано, не мисли че храната си я получаваш даром от нас – нареждаше тя със заучени от майка си думи. - Иди и почисти една мяра ориз за утрешния ден, извади от лехата зеленчуци и преди залеза донеси пак вода, че заради непохватността си успя да изхарчиш всичката за няколко чинии.

         Ехо се поклони, че е разбрала и отиде до голямата делва с ориза в нишата със зърно. Зачервените от горещата вода ръце загребаха с мерилката и изсипаха купчина ориз на дървения плот. Тя присви колене, приседна грациозно на стъпалата си, и започна да почиства боклуците от стотиците зрънца.

         Крадешком погледна навън, за да се убеди, че ще има време за всичко разпоредено. Ако не успееше Върбов пух нарочно щеше да я набие с тънката пръчица, която винаги носеше и често цепеше въздуха край нея, за да ѝ напомни какво я чака. Ехо ненавиждаше свистенето, което понякога болезнено се плясваше по тялото ѝ. Понякога червеникавите следи от ударите стояха по цяла седмица отбелязани, боляха, но повече я болеше в сърцето.

         Тежко въздъхна, навярно за стотен път от късния следобед насам.

         Тъмното кълбо на слънцето се спускаше бавно и вече бе застанало току над Боровинковия хълм. До падането отвъд него имаше около час, време, което  мислеше че е съвсем достатъчно за всичко. Знаеше, че ще успее, Ехо се разбираше с времето и то понякога я изчакваше преди да избута поредния си час напред. Не знаеше защо обаче винаги ѝ навикваха, че е некадърна, че е повлекана, че е мързелива, след като правеше всичко по силите си. Децата на господарите винаги бяха толкова зли и недружелюбни с нея, при все че с Върбов пух бяха връстнички, но най-често именно тя не пропускаше възможността си да покаже колко над клетото слугинче се намира. Дори старата Криле на синигер мърмореше непрекъснато колко по-сръчна е била на нейната възраст и как, ако не беше вече толкова стара, би показала на Ехо какво е да си добра слугиня в този уважаван дом, който ѝ дава храна и подслон.

         Сълзите сами придойдоха, силни като утринен прилив, който с вълните си преля над праговете на големите очите на Ехо. Потекоха по нежната кожа на лицето ѝ, огнено горещи и парещи заради солената си мъка.

         Девойката спря работата си и сплете дългите и изящни пръсти в скута си  като за молитва. Задиша тежко, а в гърдите си усети студена тежест, която притисна с ледената си преса нараненото ѝ сърце.

         Нямаше право да избира живота си - това знаеше добре, и приемаше, че съдбата ѝ е отредила мястото на слугиня в него. Онази, която да чисти калта, полепнала от нозете на другите по дъсчения под. Но не разбираше защо трябваше да бъде смазвана само заради това, че не е родена в богат дом като този, а в онази проста барака на брега на морето. И се трудни неуморно, за да бъде мястото ѝ в дните оправдано. Нима не виждаха, че в душата ѝ нямаше ни едно петънце на черна завист, която толкова почетно красеше душите на всички, извисили главите си над нея. Мислите ѝ бяха чисти като утринния вятър, слънчеви и облени с аромата на букетче див жасмин.

         А всички те – сенките, блуждаещи между изгрева и залеза, всячески стъпкваха ден след ден белите цветове, изгряващи още със зората в топлите ѝ очи. Сега не бе останал нито стрък, само гнилата студена кал.

         Ехо заплака, този път неудържимо и без да крие какво усеща в душата си. Като че болката се отприщи през преградата, сдържала разочарованието ѝ от живота до този момент и започна да се излива.

         Всяко търпение си има своя край, нейния току що бе започнал.

         Хлипането ѝ бе чуто от дремещата до камината Криле, която се намръщи от вида на обляната в сълзи девойка. Коравото сърце на някогашната слугиня не усети жал, а само възмущение, че си е позволилата тази свобода на външна проява на личните ѝ чувства.

         - Една слугиня трябваше да е безлична като статуя - често казваше Криле.

         Затова ѝ изшътка да се връща към работата си и да не пилее време в детински хленчове. Нейното време принадлежи на господарите ѝ, затова не няма право дори да тъгува или страда... за каквото и да е.

         Но Ехо остана глуха за гласът на старата жена. Тя мислеше за свободата. Вдигна ръце и си пожела безмълвно нещо от небето.

         Пожела го истински и силно – и небето я чу.

         Сетне с едно движение издърпа иглата и я запрати към огъня. Косите ѝ се спуснаха като черни ивици и нашариха сивата ѝ дреха. Ехо се изправи и невиждаща нищо друго освен хоризонта насреща, стъпи върху ориза, който захрущя под нея. Със следващата си крачка ритна и обърна празната купа до плота за почистване. Но дори и това не забеляза, просто искаше да излезе там - навън при вятъра, да го последва, да го догони.

         Върбов пух притича привлечена от шума. По-малката дъщеря на господарите Зора я следваше и уплашено надникна иззад тялото на сестра си.

         - Глупачке! – изсъска съвсем по господарски Въбов пух. Тънката пръчица трепереше от гняв в ръката ѝ, само след миг щеше да замахне и да шибне Ехо. - Какво си мислиш, че правиш!? Знаеш ли какво ще получиш сега...

         Ехо я подмина без дори да я види. Подмина я така, както се подминава безлична сянка на непозната по пътя. Нещо в нея се разтваряше все по-уверено, точно така както се отваряха и листенцата на черешовите цветчета през пролетта. Тъмните ѝ очи се бяха слели с огромния кървав слънчев диск насреща, които бавно се спускаше към здрача.

         Ехо му извика му да я почака.

         И слънцето също я чу. Спря хода си, напук на всички правила и реши да я изчака.  

         Ехо се затича и вятъра разпиля косите ѝ като криле. Само миг след това тя подскочи, южнякът я пое и девойката литна, превръщайки се в красив жерав, който се понесе опиянен от свободата си към залеза.

         Онемелите господарски дъщери невярващо проследиха как жерава се стопява в прегръдките на слънчевия овал – далече, далече от техния дом.