Жертвата

             -Днес явно ни е ден за връщане на саморъчни завещания! – просъска деловодителката, затръшвайки вратата на кантората зад гърба си.

         -Пак ли е някоя недоволна от деца, от съпруг, от живота, от света?... – разсеяно попита нотариус Пенев.

         -Пак. Този път е ослепяла бивша учителка.Преди няколко години, когато още виждала, написала завещанието, с което оставяла личното си жилище на своя благоверен, но тъй като той и пръстът не си помръдвал за нея, сега тя желае да й върнете документа.

         Както винаги деловодителката бе добре информирана, точна и ясна.

         Нотариусът разтърка челото си. Все по-трудно издържаше на досега с хорската мъка. Тя стягаше главата му като с метален обръч, а сърцето му започваше да прескача и тогава той произнасяше думите с леко заекване.

          Женицата влезе в кантората, подкрепяна от придружителката си, а след тях нервно се промъкнаха и двамата свидетели. Безизразните очи на завещателката правеха обстановката някак тягостна – все едно, че зли сили витаеха наоколо, злорадстваха и приглушено се кискаха. Явно бившата учителка се чувстваше неловко, защото приличаше на уплашена гургулица, която някой злосторник бе уцелил с прашката си.

         -Загубих вярата си в хората, дори и в най-близките. Отчаяна съм! – почти проплака сляпата.

        Не беше работа на нотариуса да я успокоява – той просто трябваше, след като се увери в самоличността на явилата се и на свидетелите, да напише заявлението за връщане на саморъчното завещание, както и предавателния протокол, да ги прочете пред участниците в производството и ако ги одобрят, да им ги предостави за подписи, при което да отвори плика, да прочете съдържащото се на сляпата жена и то - пред свидетелите и ако тя каже, че точно това е оставеното от нея, да й върне завещанието, да напише уведомление до Службата по вписванията и да го внесе, за да могат компетентните органи да регистрират извършеното действие. Но реалното изпълнение на процедурата съвсем не се оказа толкова елементарно.

        -Най - лесно е човек да се отчая, а  най - трудното и достойното за възхищение е да устои – нотариусът се опита да вдъхне кураж на своята клиентка, която нервно чупеше пръстите си, седнала някак неудобно на крайчеца на стола.

       -Дълги години съвестно работех и си гледах семейството. Винаги се жертвах за другите, никога не обръщах внимание на себе си, мислех си, че щом върша добро, ще дочакам такова и не си представях, че ако заболея няма да има кой да ми подаде и една чаша с вода. Когато разбрах, че започвам да ослепявам, аз написах това завещание. Исках, след моята смърт, всичко което имам, да остане на съпруга ми, на когото разчитах, че ще полага някакви грижи за мен, но съм била една глупава наивница, щом съм могла да вярвам на мъж…

        „Явно трябва, освен от правната материя, юристът да разбира и от психология” – мислеше си нотариусът, а сърцето му така започна да прескача, че той трудно можеше да каже нещо без заекване. Главата силно го заболя.

        Жената продължаваше да се вълнува. Единият от свидетелите се опита да я успокои, но с неуместните си думи още повече влоши нейното състояние. Сляпата  припадна и се свлече от стола. Нотариусът скочи, за да помогне, но в този миг нещо вляво го преряза и той се намери на пода, до клиентката си. Деловодителката се разписка, а свидетелите бързо напуснаха канцеларията. Линейката на „Бърза помощ” дойде твърде късно. Лекарят притеснено установи, че има шанс само за единия от припадналите – за сляпата женица. Нотариусът бе получил върхов масиран инфаркт и медицинският служител само регистрира часа на настъпването на смъртта.