Жетварят - 2
Жетварят
/Глава 2/
- Докога ще ме обичаш? Докато се умориш? – шепнеше глезено момичето с нацупените си устни.
- Докато умра. Даже и после – влюбено с дрезгав глас и отвърна младият мъж, докато едната му ръка нежно милваше гръдта и.
Ако можеха да видят мястото си отстрани - биха спрели да дишат.
В една от най-тъмните алеи на парка беше тяхната любима пейка. Жълта. Сега цвета и не се виждаше защото полунощ отдавна беше минало. Но пък те почти винаги след дискотека идваха тук. Милваха се и си шепнеха думите, които са шепнели и ще шепнат всички влюбени. И сега не беше по-различно, с изключение на това, че само луната можеше да види силуета който стоеше втренчен в тях непосредствено зад гърба на пейката. Беше му коствало много, да стигне безшумно, макар, че беше махнал обувките си. Промъкна се зад тях без да диша, нито за миг. След това освободи напиращото задушаване съвсем незабележимо, тихо. Майсторски уравновеси дишането. И застина - вперил демонично очите си в двете влюбени деца. Мрачен силует застинал в абсолютна неподвижност осветен от лунна млечна светлина. Стоеше като истукан. Лицето му беше се издължило, призрачно бялата кожа беше като грунд върху платно, прорязано от две черни дупки. Възприемаше очите си като скалпели.
Устата му пресъхна. Горната устна започна да се надига и оголи зъбите.
Ноздрите се разшириха. Очите искаха и тръгнаха да убиват.
И луната се извърна отвратена. Не издържа на любопитството и се облещи с обичайната си непричастност.
Полъх на вятъра донесе внезапен студ. Кукумявка. Скимтене на храсти. Тишина.
Щурецът млъкна. Двойката някак притихна. Момичето почувства как един пръст се разходи по голия и врат нагоре към косата. В миг изстина – осъзнала, че едната ръка на Иво е на талията и, а другата така и не се откъсваше от високата и гръд. Писъкът се блъсна в гърдите и…
Със светкавична бързина я дръпна за косата. Изумителната сила блъсна главата в дървената пейка.
Младият мъж отвори уста в ням ужас. Не разбра, че умира – чукът изкънтя глухо в черепа.
Жетварят клекна и разкъса дрехата на момичето с ръце. Сърцето му щеше да изскочи. Залепи ухо до бялата кожа и с облекчение долови омайното…
... туп-туп… туп-туп… туп-туп…
Като граблива, огромна птица, обгърна младото тяло и го понесе през тъмнината.
Устата му мълвеше глухо напевно в ухото и „жъна…жъна…за Теб!”…
Докато я поставяше легнала зад седалката на камиона си в ума му се върна мисълта за собствените му очи…”Като скалпели”... Имаше за какво да мисли през дългия път до селото.
В него отекваше звук като от плътно допрени устни до мембраната на микрофон …туп-туп…туп-туп…..туп-туп….
/Следва/
Р. Първанова
© Ренета Първанова All rights reserved.
