Житейски пътници из времето 

 В дълбокото умопомрaчение на една вълнуващо самотна нощ, тя събуди гениалното в себе си, разгърна потенциала на въображението си и помечта… Помисли си: „Когато най-малко очакваш, се случват онези неща, спиращи дъха, изострящи всички сетива, активиращи добре познатата кардио аномалия на вълнението. Добре, нека не са „неща”, нека са моменти. Но пък щом са моменти, и щом предизвикват нещо различно от съществуване, значи трябва да са намесени и хора. А щом се е случило така, че да попаднем на хора, които да ни събудят от съществуването и да разкрият предела на нашите свръхсетивни дълбини, значи си струва да се разкаже. Хайде опитай, разкажи ми нещо?!! И нека да започва с „Имало едно време...”, някак приказно е!” Беше свръх суеверна и сантиментална,затова реши да изпрати имейл с онагледените си мисли на непознати хора, на случаен принцип и ако някога получи отговори да потърси в тях „знак”. Знаете, суеверните хора вярват в така наречените „знаци”, сантименталните вярват в тях дори по-силно! Отговори пристигнаха! Житейски пътник из времето 1) „Имало едно време... Това го има само в приказките с „happy end”, но към този момент, моята приказка не завърши така очарователно, както го пише по книгите, а по-скоро поучително. Имам нужда от спокойствие, да спра да пуша и да започна да се смея повече. Нямам нужда да се чувствам слаба заради някого, който трябва да ме прави силна по принцип. Иначе нещо куца. В последствие се замислям и разбирам, че съм на място, на което и преди съм била, но като че ли чувството, емоцията е друга, но това е без значение! Знам със сигурност, че просто трябва да се освободя, защото вместо отново да опра гръб в нещо сигурно, аз просто стоя на ръба на скалата и ръката ,която би трябвало да ме задържи, стои отпуснато и твърде безчувствено. „Нали ти казах“ и „Знаех, че така ще се случи“ не са признак за голямо житейско проникновение, а доказателство за това, че не правиш нищо, за да промениш хода на дните, защото смяташ, че си твърде изряден, за да се налага да промениш нещо у себе си. А както добре знаем, не може да ти се случи нещо необичайно, ако поне веднъж не направиш нещо, което не си правил никога досега. Може би страхът от неизвестното често пъти пречи да се положи усилие да се явим на този така страшен изпит по житейски уроци. „ -„Ръката, която би трябвало да ме задържи, стои отпуснато и твърде безчувствено...”, защо не спираше да си повтаря на глас именно тази част от анонимното писмо. Може би заради лудата и страст към ръцете като цяло или заради вечния и панически страх от именно този сюжет, в който тя взима участие, но въпросната ръка не е нейната. Отговорът не дойде веднага, но едно беше сигурно, полученото писмо далеч не беше случайно, и напълно непознатият потребител, който ù го изпрати, надали трябваше да остава такъв в живота ù! 

 Житейски пътник из времето 2)

  „Имало едно време едно момче с разбито сърце. Сърце толкова разбито, че едва вярвало, че ще затупти отново някога. Бездушно следвайки очертаните пред него пътеки на живота обаче, само седмица по-късно, момчето неволно срещнало някого. Някой, който по един или друг начин успял да размърда заспалото в мъка сърце. Момчето сякаш не било сигурно какво става с чувствата му спрямо човека от другата страна. Дълго размишлявало именно над това, ала отговор не бил достигнат. Времето минавало, а то така и не разбрало само за себе си истината за тази връзка... И така до ден днешен...” - Интересно, колко ли пъти може да се разбие едно сърце преди да стане безнадеждно резистентно към болката? Е явно има някаква дузина пъти, в които е възможно. Все пак потребителят е „момче” … Усмихна се и продължи! 

Житейски пътник из времето 3)

  „Имало едно време един принц, но той не бил като другите принцове. Той нямал свой собствен дворец. Имал скромен дом, но с големи мечти за него. Всъщност, той мечтаел за един по-добър свят, идеален свят, свят без лъжи, без войни, свят, в който всичко да е перфектно. Но той толкова се вглъбил в идеята за перфектния свят, че хората започнали да го мислят за лош човек, човек, за когото вещите са по-важни от хората. Те не го разбирали! Той бил „принцът на вещите”! Като всеки друг човек и той имал своите недостатъци, проявявал слабостите си и по този начин понякога наранявал хората, които най-много го обичали и които той обичал също така силно, но по свой си собствен и неразбираем начин. Често дори разплаквал момичетата, понякога и собствената си майка, за което горко съжалявал, но едва след като успявал да накара хората да го мислят за груб и коравосърдечен! Това далеч не било така! Зад тази фасада стоял един много раним и романтичен млад мъж с добро сърце, в очакване на любовта на живота му. Тази любов, за която той така силно мечтаел и в която толкова вярвал, че понякога от безсилие рискувал да остави да го подмине и може би никога повече да не се върне за него…” На този потребител реши да отговори. Спонтанно, дори първично решение (като всичките и правилни такива досега). -„Хей, Принце на Вещите, Чел ли си скоро твоя колега „Малкият принц?”? Направи го иии да знаеш,че когато срещнеш „любовта на живота си”, няма да я подминеш. Невъзможно е! “ Message sent 

Житейски пътник из времето 4)

  „Имало едно време две очи. Били не толкова неповторими, колкото чисти, дълбоки и невинни. В тях се криела обаче необикновена светлина. Светлина на бушуваща тишина, светлина на загубена душевност, светлина на безкрайна обич и искрена любов. Живеели някъде тъй хаотично в така мирното измерение. Оглеждали се непрестанно. Усмихвали ги, учудвали ги, насълзявали ги. Вярата, добротата и прекрасната енергия завладявали всеки, който ги погледнел и те не спирали да се борят и да търсят, а искрата в тях продължава да съществува и до днес! „- Странно! Дежа Вю! Мога да се закълна, че съм виждала тези очи! Мога да се закълна, че съм ги срещала в безброй животи и съм усещала светлината на безкрайната им обич и искрена любов! Колко странно наистина, обзе ме топло и чисто усещане на дълбоко спокойствие! – И тук реши да отговори: Обичам тези очи! Message sent 

Житейски пътник из времето 5) 

Имало едно време малко по на запад или малко по на изток (в зависимост от гледната точка) един човек, който доста нощи не беше спал, и то, представете си, заради един друг човек, при мисълта за който сърцето му, пълнейки се с любов, започваше да търси пространство, опирайки се в своите твърди и недружелюбни съседи – ребрата. Самият този човек не можеше да си обясни защо и при най-малката мисъл за него, при едно обикновено съобщение – “Здравей”, дланите му измръзваха и се изпотяваха, адреналинът напираше в кръвта му като замъгляваше разума и караше това поразено от любов създание да даде тласък на мечтите си и да пренебрегне всякакви норми, ценности и перспективи, въпреки че беше сигурен, че някой ден ще съжалява за тази си наивност и ще се чувства предаден от този, на когото подаряваше душата си с всяка секунда мечтателност. Едва ли който и да е психолог (дори добрият чичко Фройд) би успял да обясни по някакъв поне малко логичен начин, как е възможно един човек доброволно (може би самозалъгвайки се) да се привърже към друг, като затваря очите си дори за онези малки особености у другия, които при други обстоятелства биха го вбесили или да игнорира мнението на всичките си приятели, за да не нарани другия, и да издържи на всички подигравки в името на своите собствени мечти и любовта, заседнала като жажда в гърлото му и натежаваща над очите му като жар, сгряваща сърцето му и припомняща му, че рано или късно ще се опари. И защо се случваше всичко това спрямо точно тази личност? Нима той не беше изпитвал любов и преди?! И в този миг той разбра, че това е първата му истинска любов, защото за първи път бе срещнал човек, с когото не просто да си прилича, а да не открива разлика. Дори всички онези особености, които смяташе в себе си за “недъзи”, които доста умело прикриваше зад маската на срама, се наблюдаваха и при неговата сродна душа. И той не затваряше очите си за тях, а напротив, всичко онова, което се мъчеше да прикрива с годините, под ударите на обществените норми, и желанието да не бъде отхвърлен, той го караше да избликне отново от дълбините на разнежената му душа, за да докаже на другия, че си подхождат и едва ли има трети като тях двамата. Страхуваше се да не го отхвърлят, защото бе заложил всичко. Той дори започна да се припознава, да се чувства, да мисли като този човек. Осъзна, че е попаднал в капана на собствените си чувства. Защото той наистина имаше чувства. И така, започнало цялото онова унижение, което той сам си налагал, за да създаде поне малка искра в сърцето на другия, която да даде началото на реализирането на всички онези заложени, но чисти и невинни мечти. Представете си как са се почувствали всичките му близки хора, когато видели онзи твърд, хладнокръвен и незачитащ ни йерархия, ни власт човек, да се вживява в ролята на герой от турски сериал, пишещ стихотворения и разнасящ букети в три града и села, само за да не загуби надеждата, като придава важност на всяка една дреболия и я кара да изглежда като намек. И какво става, когато този обичан от теб човек не ти отговори със същото, а дори обратното? Мечтите рухват като красив леден замък, огрян от слънцето. Чувстваш се предаден от този, който от начало те е подвел и ти е дал надежда. От този, на когото си подарил толкова дни и нощи, мислейки за него. Губиш вяра в себе си, дори се чувстваш виновен. Ставаш студен към другите, притеснявайки се, че те знаят за твоя провал, създаден от наивността, защото твоят душевен “хазяин” с присмех им е споделил. И губиш желание за живот! Защото си решил, че си една нисша твар, от която на хората им се повдига и която никой не би обичал. Така станало и с нашия герой. Затворил се в себе си. Загубил ума и дума, защото някой си бил предпочетен пред него, въпреки всичките унижения и лишения, които търпял в името на своята и чуждата кауза. Чувстваш се недооценен и захвърлен като използвана ръкавица. И колкото и да сте убедени – не, той не се самоубива, а продължава! Той преглътнал горчивата обида, преправил тъгата си в гняв и същевременно проявявайки великодушие, простил обидата и омаловажил загубата.” - Несподелена любов, класика! Този човек трябва да знае, че истинската ни сродна душа никога няма да остане безразлична към нашите чувства. Заблудил се е, на кой ли не се е случвало? Някой докосва нежните струни на твоята душа и ставаш роб! А с истинската любов се срещате и летите! И как е възможно влюбването да поражда такива чувства в него - унижение, предателство, вина, провал... Любовта не е бойно поле! Това, че не са отговорили на чувствата ни, не ни прави загубили! А човекът отсреща? Какво печели той?! Печелим единствено ние! Печелим израстване, мъдрост, дори да се бунтуваме, накрая винаги прощаваме! Да, магията… Колкото и да сме наранени, накрая винаги прощаваме!:) Отговори само това: – „Приятелю, никога не се срамувай от любовта, когато я чувстваш! Никога, никога, никога! Не можеш да си представиш колко ти завиждат в този момент хора, които са забравили какво е да чувстваш!” Message sent 

Житейски пътник из времето 6) 

„Имало едно време едно момче. Денем обичало да прекарва времето си навън - да тича на воля, да се радва на небето и слънцето, а вечер обичало да се свива на кълбо под юргана и да мечтае. Сънищата му били шарени и изпълнени с магия, като винаги успявало умело да предпази принцесата от злия магьосник. Умът му бил остър, а действията му винаги целеустремени. Думата му била високо ценена сред неговите връстници, а възрастните често го давали за пример на своите деца. Не обичало конфликтите, дори напротив, винаги се стараело да ги избягва или потушава. Разбирало света по свой собствен начин – спокоен и красив. В погледа му отдалеч прозирали неговата решителност и храброст, а когато допускало грешки, просто свеждало глава и ги признавало. Било скромно и съвестно момче. Не обичало да се изтъква. Всяка малка победа в живота му била сладка, а пораженията приемало с високо вдигната глава и достойнство. Какво се случи с това момче? Дали и то си тръгна? Не, разбира се. Неговата мисия все още продължава. Просто вече габаритите и формите са различни, но те така или иначе са просто една от безбройните гледни точки на времето.” - Какво прекрасно момче... Унило помисли: - Ех, само капка в морето! Тогава погледът ù съдбовно спря върху прашната книга „Облакът Атлас”, която крайно незабелязано бе стояла до компютъра досега и мигновено се сети за един от любимите ù цитати от нея: „Какво е морето освен множество капки!” Усмихна се с надежда и продължи! NEXT 

Житейски пътник из времето 7)

  „Имало едно време... Имало едно време, много различно от сега. Време на дълъг мир и на война. Знаел ли е някой какво предстои? Мирен живот или пропилян във войни. Кое ще надделее - мисълта или мечът? Кое ще гради живота на човека? Ще ли да бъде цивилизация, красиво изградена или просто от войната користно разрушена? Знамената на бойното поле от лица побелели ли ще се веят, или закачени на масивни градски стени, от които човешките очи да онемеят? Имало едно време, явно не толкова различно от сега, изборът човешки да избере една врата. Разумът да определи кое ще надделява – словото или оловото Земята ще управлява?!” Щеше ù се да напише екзалтирано - “Словото, любовта, светлината!”, но напоследък често ù се случваше да потъва в реализъм и затова реши да не го прави. Знаеше, че всички исторически и житейски провали, водени от агресия, алчност или плътски желания се предусещат изначало, но никога не бива открита силата да ги предотвратим. Майната му, явно и в това има смисъл... NEXT 

Житейски пътник из времето 8)

  „Имало едно време едно момче, което било много влюбчиво и объркано. Винаги, когато наистина се влюбвал, чувствата му били несподелени. След скорошен такъв провал в опит да спечели момиче, което наистина харесвал, той открил, че може би, ако се допита до неин приятел, би станало по-добре. След дълго време опознаване на този неин приятел, той разбрал, че може би тя е нещото, което търсел толкова много време във други. Но все пак му било трудно след един провал да се опита пак, но пък си заслужавало. Решил да опита и успял.” Много е приятно, че е успял, но как е възможно толкова често да се сменят обектите на нашите желания? Губи се магията, губи се приказното, знам ли, губи се дори романтиката! Романтичните филми ми вредят! Това е! NEXT 

Житейски пътник из времето 9)

  „Имало едно време две ръце. Красиви, нежни, търсещи любов ръце. Но те се различавали от другите тъмни, бездушни, зли ръце. Те били изпълнени със светлина и любов, но били самотни. Тези ръце минали през толкова много тела. Но всички те си приличали с останалите ръце - тъмни, бездушни, зли тела. Един ден ръцете намерили едно тяло, но това тяло било по-странно от другите. Странността му се изразявала в това, че то имало душа, търсело любов, носело светлина в себе си. Огрявало всяко мрачно кътче около себе си. Ръцете обвили тялото и го притиснали. И ето така се родила прегръдката! Прегръдката, или още целувката на сърцата, нужна всекиму, дори и на мен!” - Беше 22:53 ч, смешно разваленият ù часовник пиукаше пореден път! Беше много необуздан, но го харесваше! Обичаше да споделя самотата си с него! Това беше „знак” за пауза! Свали очилата си, пусна любимото си парче, запали цигара и гледайки хаотично в стената, не мислеше за нищо! Само чувстваше, усещаше една особена празнота, странна неопределеност, малко по-тежко дишане и леко по-дълбока въздишка, но не и болка. Песента свърши, погледна монитора, сякаш укорявайки го, че песента е свършила точно когато може би щеше да открие смисъл и отново прочете началото на последния имейл: Имало едно време две ръце… „Имало едно време две силни ръце… имало ги е тогава, но аз ги срещнах скоро… Давех се в тях, давех се и в един силен характер, изящно маневриращ между първичното, интелектуалното и дълбоко овладяното. За първи път усетих как моят най-добър приятел - Въображение Безкрайно, започна да ме предава. Симулираше истинност, симулираше хипотетично щастие, което добиваше образ само в моментите на отчаяно нещастие - а то не беше хипотетично. Но физически и етерично осъзнах практически теорията за най-силния оргазъм - когато се задушаваш… В слабостта се корени удоволствие, себеотрицание и себе познание. Ръцете му са Божествени, но той е далеч от Господ, засега…” Нейната страст, ръцете! С тях се взима и се дава! Всички ръце, които обичаше, познаваше детайлно добре, но движещата сила, която ги ръководи, беше винаги недосегаема за нея! Засмя се с глас! Отпи глътка вода, сякаш да измие съзнанието си, натисна бутона и се отправи към спалнята! Message sent 

Автор: Александра Бедорозова 

PS: Благодаря на анонимните житейски пътници!:) Бъдете щастливи!

 ПС: Писмата на анонимните житейски пътници не са плод на художествена измислица, а своеобразни подаръци към мен, с цел реализиране на това произведение!