Живот за губене
Баба казваше, че малките камъни обръщат каруцата. Не знаех за каква каруца става дума, но ме беше страх, че ще се обърне, затова всяка сутрин си оправях леглото, сгъвах си пижамата и прибирах чехлите - изчиствах камъчетата.
Продължавам всяка сутрин да си оправям леглото, да сгъвам пижамата, да прибирам чехлите. Вече ми е ясно, че няма никакви каруци. Но ми е приятно да знам, че леглото ми е оправено и чиниите ми са измити. Научих се да се държа за тези неща - така бях научена.
Когато пораснах, се хващах за учебници, компютърни мишки, мъжки ръце. Баба казваше, че една жена трябва да може всичко, та дано никога не й се наложи. Аз успявах да мога всичко. Можех да си пия кафето, докато прибирам прането. Можех да работя, докато си планирам задачите, да пресмятам калориите и парите си за обяд. Можех да уча за изпит, докато чакам да кипне вода за картофите. Не знам дали ми се налагаше, но можех.
От толкова можене забравих какво искам. "То едно е да искаш, друго е да можеш", казваше баба. Когато се разклати кораба и атеистите са хващат за Бог. Пък аз имах много богове - моите „моженета”.
Когато бях първи курс студентка, обърках автобуса и се изгубих. Бях уплашена. Вървях и се надявах да е в правилната посока или да срещна хора, които да ми я покажат. След като се прибрах дълго плаках на баба по телефона. В онази вечер разбрах колко е важно човек да се губи от време на време.
Не съм като баба. Добра жена беше тя - цял живот правеше качамак и кърпеше чорапи. Казват, че имам очите на дядо - зелени. Дядо го блъснала кола, докато бягал с чужда невеста.
Оправям багажа и заключвам вратата.
Усещах, че е време пак да се изгубя, но преди това щях да отида на гроба на баба - да се извиня. Всичките й заръки не можаха да ме спасят от дядовите очи…
© Мадлен Аспарухова All rights reserved.
