Те бяха приятели. Не! Те бяха най-добри приятели.
Винаги седяха задно в училище. Винаги се подкрепяха и си пазеха гърбовете един на друг, когато единият загазеха. Всеки път след училище бързаха да си напишат домашните, за да могат да излязат после навън и да играят. Когато бяха навън изживяваха най-различни приключения: надбягваха се с коли, представяйки си че са гепарди; катереха се по дърветата, представяйки си че се катерят по стените на огромен замък, за да спасят някоя важна за тях личност; винаги намираха за какво да се смеят и с какво да се забавляват. Наслаждаваха се на безграничното и безгрижно детство.

Дойде време да минат на следващото ниво. Започваха гимназиалните им години. Измисляха пакости и извинения така че да не влизат в часовете, за да отидат да играят баскетбол някъде и да си припомнят детството… по някое време и да обсъждат бъдещето,  мечтите за бъдещето което ги очаква, животът който никога не би ги разделил. Това беше и времето когато намериха и други хора с които да общуват, да ходят на партита, да свалят момичета, да мислят за коли… .

Гимназията свърши… Време бе за университет. Имаше проблем обаче, имаха различни предпочитания и влечения за бъдещи професии. В града им нямаше подходящи университети. Това не ги раздели като приятели, но ги раздели като ги накара да живеят в различни градове. Те си оставаха същите добри приятели, но се виждаха по-рядко. Виждаха се по празниците. После се виждаха на по-малко празници, после веднъж годишно, но си писаха често, после малко по-рядко, но пак си писаха. С всяка година се отдалечаваха един от друг. Всеки си имаше нова компания в която се движи, интересите им се сменяха, чувството им за хумор се променяше и нагласяше спрямо средата,бяха на почасова работа...  .

Дойде краят на ученето. Вече започваха постоянна работа.  Изграждаха семейства и търсеха постоянен дом. Не са се чували от година, звънят си само на рождените дни и то ако се сетят покрай работата и ежедневния живот. Минават години и накрая се срещат в родния си град, където по случайност са се върнали едновременно, просто ей така, да си припомнят какво беше. И някак си попадат във един и същи бар една от вечерите в града. Решават да пият по едно, да се видят, да поприказват. Излизат от бара и просто се разхождат, говорят си кой какво прави и как живее, говорят си за това какво се е случило с живота, с миналите младежки години и миналите детски години. Шегуват се, но вече шегите не са както преди, отнасят се сериозно към тях, защото шегите са се превърнали във истини, истините в живот. И двамата усещат че вече са толкова далеч един от друг, че дори вече не се познават. Усещат промяната, която са преживели само и само да се впишат, да успеят и да преминат през пътя на живота. Разделени от живота и изпитвани поотделно от него, вече не са били заедно в трудностите. Нямало е кой да им пази гърбовете дълго време и те са изпуснали битката на другия. Изтървали са моментите на създаване на белезите от играта живот, която начертава карта на личността на човека.
 Така, поемайки към отделни градове, те поемат към пътят наречен живот и към личността която притежават. Така остават само Приятели от детството и като всички възрастни забравят думите „най-„ и „добри“.

Приятелството не е нещо което трябва да загърбим, но го правим, борейки се с правилата в живота, забравяйки че няма точни такива. Те са такива каквито ние си ги създадем!

                                                                                                                                          The Outsider