Aug 1, 2019, 7:42 PM

Жътва 

  Prose » Narratives
572 0 2
4 мин reading


    Слънчево лято. Прекрасно лято. Жега. Времето е чудесно. Светло и слънчево, дълги летни дни. А вечер.. вечер -луната голяма , звездите безброй. 
 Беше дошло време за жътва. Чуваше се шум от сърповете. Всеки бързаше да прибере реколтата. 
 Баба Куна и дядо Петко бързаха да пожънат посятото. 
Те бяха на около 70 години. Животът ги бе хванал в тежките вериги. Цял живот бяха живели в бремето на тежките мъки. Голяма мъка обхващаше сърцата им, ала и двамата бяха тихи и мълчаливи. Не смееха да говорят. Никой не смееше да говори за това, което им се беше случило преди двадесет години. Тежка мъка бе обхванала сърцата им, животът ги бе умърлушил, бе ги съсипал. 
 През 1820г. Куна и Петко бяха млади и красиви. Те бяха съседи и милееха един за друг от малки. Бяха вдигнали сватба. Бяха от малкото българи, които живееха в спокойствие. 
 Имаха си малка кръчмичка на село. В нея влизаха най-различни клиенти. Беше тихо и спокойно село. Те бяха добри хора, от тези хора, които влизаха в положение на всеки. Много често хранеха  бездомниците.      
    Мина се известно време и Куна забременя. Тя роди прекрасна дъщеря на име- Ния. 
    Когато Ния порасна стана  много красиво момиче-с къдрави руси коси, със сини големи очи, слаба и висока. Тя им бе единствено дете, защото Куна получи усложняване по време на раждането. Искаха още деца, но не можеха да имат. Но те я обичаха много и пазеха много. Често идваха млади момци да я искат, но Петко не я даваше. Докато един ден не дойде един паша и не отведе Ния. Чудеха се и се маяха как да я спасят , но не можеха да направят нищо. 
  Ния беше възпитано и добро момиче. Слушаше и се подчиняваше на пашата. Вършеше цялата домакинска работа. Дълги години Ния живееше при него в мир и подчинение. Беше свикнала с живота си и макар да не бе доволна от този брак, тя не го показваше. Знаеше, че това бе съдбата й и се беше примирила с нея. След няколко години Ния забременя. Тя роди голям юнак. Силно и здраво момче. Чувстваше, че това бе единственото хубаво нещо от този брак. Но за жалост момченцето се спомина, когато беше на пет години. Беше заразен от малария. Докторите не можаха да го спасят. А Ния.. тя беше смазана и пречупена. Това, което обичаше, го нямаше. Светът й се бе разпаднал пред очите. Чувстваше, че се намира в най-дълбоката яма, която можеше да съществува. Имаше усещането, че се намира в ада. Имаше съпруг, който не обичаше и не понасяше, имаше дете, което й бе всичко, ала то беше мъртво. Беше в пълна безизходица. Ния спря да живее. Спря да гледа мъжа си, спря да гледа къщата, спря да говори. Не знаеше как да го превъзмогне, а и не можеше. 
 Изминаха се няколко години, а Ния беше все така. Една меланхолична дама. Сякаш беше умствено болна. Мъжът й се беше поболял от мъка по нея , но за нея нищо нямаше значение. Гледаше нейните връстници – колко живи и щастливи бяха. А тя -сякаш беше мъртва, докато един ден в нея не проникна мисълта за смъртта. Мислеше си, че ако умре, тя ще отиде при сина си. Искаше да бъде близо до него, да го гледа как расте, да го милва и да го дарява с милувки и любов. И така тя все повече искаше да се доближи до смъртта. Чудеше се какво да направи, за да се отърве от живота си. Беше безсилна и беззащитна.  
  Един ден тя излезе в градината. Беше пролет, когато живота се пробуждаше, дърветата се разлистваха, цветята слагаха своите окраски. А тя... гонеха я най-мрачните мисли. Мисълта за смъртта я измъчваше денонощно. Изминаха няколко часа и тя разбра, че е настъпил момента. Искаше да настъпи края. 
  Мъжа й беше заминал по работа в селото. Когато той се прибра изморен вкъщи и отиде да си приготвя вечеря, усети, че нещо тази вечер не е, както трябва. Ния я нямаше. Обиколи къщата, но не я откриваше. Тогава той си помисли, че може би е отишла за бързо в махалата на разходка. Даже леко се успокои. Помисли си, че Ния може би се свестяваше и идваше на себе си. Мръкна се, а нея все още я нямаше. Чудеше къде може да е отишла и реши да излезе да я потърси. Обиколи цялата махала, но без резултат. Прибра се обезпокоен и недоволен. Реши да излезе в градината, когато той се обърна -зад него висеше Ния , на любимата й ябълка. Тя беше на ябълката, висеше със сватбената си рокля. Смразяваща гледка за един съпруг. Той остана безмълвен, не можеше да опише това, което чувства. 
  Когато мина погребението на Ния, мъжа й се изнесе от къщата и никой повече не чу нищо за него. Той беше загубил и съпруга и дете . 
 Куна и Петко бяха загубили и дъщеря и внук. Чудеха се Куна и Петко, защо? Та те не бяха сторили нищо лошо на никой, помагаха на когото и с каквото можеха. Беряха си реколтата и се чудеха, защо пожънаха това от живота?

 

© Симона Тодорова All rights reserved.

Comments
Please sign in with your account so you can comment and vote.
Random works
: ??:??