Живко Петлето бе излязъл рано-рано на двора, подпрял едно напукано огледало на старата круша кривачка и се бръснеше самичък. Не ходеше при Милан Берберина, защото, наместо да излезе с ухания и самочувствие, ще кажеш, че къпини е брал в тандем с някоя мечка. Гол до кръста, обут с памучен панталон, навил крачоли до колената, а единият джоб показваше липса на каквато и да била съдържимост. Живко беше рижав и къдрав, само летос му изрусяваше настилката, но и зиме, и лете покритието му мязаше на петльов гребен, та поради това обстоятелство му викаха Петлето.
- Живко, ей, Петле, тука ли си? - обади се съседът му, Жеко Бобчето. - А-а-а, бричиш се, ай, като се нагласиш, да дойдеш да ти дам едни картофи за семе, да си насадиш неколко огнища.
- Ъхъ-ъм - изломоти Живко и, без да показва излишни вълнения, продължи заниманието си. 
Жеко Бобчето всички го знаеха като Жеко Ракитата, кошничар. По цял ден все нещо плетеше от върбовите клонки. Всеки петък излизаше на чаршията и продаваше това, което бе измайсторил. Поръчки даже приемаше и всичко в срок изпълняваше. Имаше да храни голямо домочадие. За има-няма четири-пет години три щерки бе измайсторил, но като му се роди в края на зимата мъжка рожба, спря с производството на наследници, ама ракитата не остави. 
Дворът му бе голям и слънчев, само един стогодишен орех в средата гласеше сянката така, че навсякъде да има и от светлото, и от сенчестото. Всяка година засяваше двора само с един зарзават, че то различните култури си искаха и различни грижи. Когато набоцка доматите, три волски каруци напълни и занесе на пазара. Като ги продаде, имаше достатъчно пара да не се тревожи до другата година. Ще има за роклички, за чехлички, че и за тютюн и половинци, и пак ще му останат предостатъчно. 
На другата година напълни двора с боб-приткар. Покрай ракитата бе насъбрал половин сайвант с притки и реши да ги оползотвори полезно. Акълия човек, разбираше от туй-онуй. Тогава дворът му миришеше две недели на развалена риба, ама това е друга история. Кога есенес стана време да прибира урожая, седмина бараби бе наел, че сам нямаше да сколаса. Тогава барабите го разнесоха из селото и се разчу. Другите хора изкарваха от една притка като за половин гърне бобец, а при него една крина не стигаше да се събере реколтата от едно огнище. Така Жеко Ракитата стана Жеко Бобчето. 
Живко Петлето беше друга генерация. Стар ерген, несмогнал да се ожени òвреме и я караше бохемската някак си. Имаше едно магаре, малка каручка и две дузини кокошчици. Докарваше си по нещо с товарително-хамалска дейност, по някое и друго яйце продаваше, пък и в двора си имаше всичко - от лук и пипер до бамя и патладжан. От електрика също разбираше и оправяше по някоя ютия или радио, пък и друго, ако се наложи. Гладен никога  нямаше да остане. Това го разбрал, когато отиде да си поръча панталон при терзията на селото. Данчо Особняка, аха да му вземе мерката, ама дошъл пощаджията с хабер, че му пристигнала пратка с платове на гарата и, за да изкара некой бакшиш, му казва: - Иди на гарата да си прибереш платовете от Истанбул града, че да не зачислят товара в магазията, да не даваш грешни пари за престой. Данчо хукнал към гарата и оставил жена му да вземе мерките на Петлето. Данчо с това бил особен - никога не връщал клиент. Тогава обаче нещо се объркало.
Прибрал се Данчо със стоката и, като видял кройките се усъмнил, че нещата не са баш на място. Единият крачол бил по-голям от другия. Питал жена си вярно и коректно ли е взела мярката и защо е тази голяма разлика? Тя с половин уста му казала, че всичко е направила като по учебник. Въртял се Данчо, цъкал с език, разгонвал съмнения, ама накрая ушил панталона мотамò спрямо кройките. Като видял крайния резултат  (единият крачол бил видимо по-голям)  съмненията му се засилили съвсем. Но пренебрегнал ситуацията, след като се обадила жена му да затваря вече дюкяна, че опекла баница и да се прибирал за вечеря, за да не изстине. 
На другия ден Данчо споделил терзанията си и с други мъже от селото - и с млади , и със стари. Младите не му повярвали, защото булките им са си все отлични и си мислят, че е тяхна заслугата, а старите нямало за какво да хокат Петлето, като знаели, че им довършва тяхната несвършена работа. Дето се вика - всички са доволни от ситуацията. 
До тук всичко е добре, но Живко развил някакво клептоманско разклонение. Крадял чорапите на жените, а понякога от благодарност някои от тях с удоволствие му давали и жартиерите си.
***
- Жеко, Жеко-о-о, кажи, комшу, за какво съм ти?
- А, Петле, ела да ти кажа. Абе засадих тази година двора само с картофи, целия го напълних, е тая щайга ми остана, бучка няма къде да боцна вече, та викам, ако имаш място у двора, да ги копнеш уземи, да не се батисва материала.
Живко се почесал по врата, предложил да зачурят и бръкнал в джоба да извади кесията с тютюн, тамън ще черпи и Жеко за щайгата, ама - не щеш ли - измъкнал от там чорапогащника на Жековица!?! Ами сега? Ако Жеко си познае стоката? Замръзнала му кръвта в жилите, ама се стоплила бърже, че забавяне не трябва да има в такава ситуация.
- А ти нали каза, че картоф за семе ще дадеш, та съм се подготвил. Аз така правя, турям семето у чорапа, заривам ги в дупката, само малко от крайчица оставам навънка и, като изсъхне шумата, директно пакетирани ги вадя. Чиста работа, бърже  става и всичко е точ в точ.
- Е-е-е, Петле, жив и здрав да си! За тази работа не ти, аз трябва да те черпя. Защо не каза по-рано бе, човече? Целия двор съм компирясал вече, ама нищо, докато е още пресно, ще опаковам и аз стоката, само не знам дали ще има толкоз чорапи жената. Ти ще можеш ли да помогнеш малко с оборудването, намират ли ти се още от тези вълшебства?
- Не се коси, Жеко, ще намерим. По икиндия ще ти доставя каквото ти требе, да се срещнем у кръчмата, тамън ще почерпиш.
Споряла работата на Жеко в този ден, осем кошничета успял да наплете и в уреченото време се явил в кръчмата. Живко бил вече там и имал преднина с една половиница от кръчмарското вино. Не отказал и почерпката на Жеко. По едно време Бобчето напомнил на Петлето за вълшебната уговорка. Живко станал, бръкнал в джобовете и ги извадил навънка. Единия пак бил безимотен, а в другия имало два жартиера и, олюлявайки се, ги подал на Жеко. 
От тогава никой не помни Жеко Ракитата, нито Жеко Бобчето, ама и кучетата да питаш - и те знаят кой е Жеко Жартиерата.