Войната във Виетнам започна. Стояхме пред телевизора – аз, майка ми, баща ми и сестра ми – и слушахме как Айзенхауер изнася вдъхновяваща реч за героизма на американските войници и подлостта и жестокостта на комунягите. Затова решил да прати една дузина нещастни копелета, да ходят да получат по куршум в главата в чест на американския флаг. Пълен скапаняк, мислех си, щом толкова иска да спре комунистическото влияние, да ходи да си рискува собствения дърт задник. Французите вече ги бяха изклали из джунглите, та явно беше наш ред. Пълни глупости. Щели сме да освобождаваме виетнамския народ? Бях сигурен, че те предпочитат да не превръщаме страната им в кървава баня.
- Господи... – каза майка ми – Знаех си, че нещо такова ще се случи. Горките момчета. И не само нашите, хиляди млади виетнамци също ще загинат.
- Стига глупости, Клер – отвърна баща ми – Проклетите виетконгци си го заслужават, по-добре мисли за нашите момчета – те са добрите.
- Татко, не мислиш ли, че малко прекаляваш? – намесих ...