1.

Септември беше и е месец на държавни и национални празници. Национален е 6 септември – славното прекрачване през границите, наложени от западняци и руснаци. Съединението. Един народ срещу политиката и разумните мерки на останалите. Доказал след това в недостойната, но нужна ни Сръбско-българска война, че има право на свой обш живот…

И 22 септември – държавен празник. Защото България е обявена за независима, че и за царство.

Което не е развълнувало нормалните хора тогава. Те си знаят – дошли руснаците, махнали се турците, значи сме независими. Данъци са плащани и преди това, и сетне, че и след 1908 година. Каква е промяната за народа?

Виж, държавата е друго нещо. Тя променя фирмата си. И главата й е в царска корона. Каквато нямат другите балкански народи. С изключението на турския султан.

Сърби, гърци, румънци се определят като кралства. Нямат ИСТОРИЧЕСКА аргументация за царство, да не говорим за империя.

Византия отдавна е заминала в миналото – погърчена Византия, официално Източна Римска империя. Но гърците са хитри – не искат сблъсък с европейците. На континента тогава има пет империи – Руската, Германската, Британската, Австро-унгарската, Османската.

След Първата световна война конкуренцията е разчистена и остава една империя. Кой ли стои зад подпалването на войната?

Та – по темата. Преди също имаше два празника. Да, за 6 септември се говореше, че даже отбелязваше. И за 22 септември се говореше. Но не бяха празници. Закриваха ги други дати – 9 септември и 23 септември.

Днес 23 септември се споменава в учебниците, някъде определен като „опит за преврат“. А преврат се извършва срещу законно правителство /пример – нацисткият преврат в Киев през 2014 година, компрометиращ всяка власт след това/.

Само дето ще цитирам Петко Енев, запитан пред съда защо е извършил опит за преврат и заявил „ Защо Цанков да има право на преврат, а Петко Енев да няма?“.

23 септември е логично следствие от преврата на 9 юни. Преврат, подготвен с благоволението на Борис III.

Да, земеделците са се опиянили от властта – преследват опонентите си, налагат истински терор над тях /и побои, позорно стригане на лидерите им, разваляне на събрания/.

Но – били са законна власт. Избрана…

И, въпреки това, Стамболийски е зверски убит. Дран жив, главата му отрязана /знаменитата карикатура на Цанков в Народното събрание, поднасящ главата на земеделския водач/, министри застреляни – дори в чужбина, защитниците на законната власт арестувани и пребивани в участъците. Тренировка за април 1925 година…

Комунистите, разбира се, се издънват. Подчиняват се на незаконната власт, дядото на „нашия“ Луканов спира опитите за отпор на превратаджиите /семейна черта – предателство и нагаждачество/, вдигналите се заедно със земеделците комунисти, социалдемократи,, просто граждани се отдръпват…

Което, разбира се, се отразява върху организираното набързо, некадърно и ненавреме въстание през септември.

В един нецентрален град, в един отрязан от столицата регион. Да – и в Старозагорско…

Разговарял съм с участници във въстанието. На първо място – дядо ми. Върнал се от войната с два медала, загубил баща си там, с остро чувство за справедливост… След петдесет години не знаеше защо са се вдигнали. Да, срещу превратаджиите, да – заради Стамболийски, да – с комунистите. Това беше идеологията му на селски човек.

Комунистите изпускат възможността – и за своя власт, и за възстановяване на нормалната справедливост.

В историята няма „ако“…

Въстанието е потушено – какво могат да направят селяните срещу армията? При това неорганизирани, невъоръжени, често вдигнали се емоционално. А сетне заговаря типичното здраво усещане на българина: „Бе, аз ли ще оправя света…“

Е, от въстанието се възползваха. Превратаджиите стреснаха революционния край /вижте картата на бунтовете в България през вековете. На изток от линията Свищов – Търново – Родопите има единични знаци за недоволства и въстания. Както се пее в химна на Добруджа: „Тук вакло стадо блее…/, укрепиха властта си в цялата страна, както пише геният Гео Милев:
„Край.

Урагана престана,

халата

спря най-подир:

мир

и тишина

настана

по цялата

страна.

Кървав на боговете курбан.“

Е, днес в учебниците по история с лек финт се подминава незаконния преврат, потушаването на протеста срещу него, набляга се на комунистическото ръководство /което само ли участва?/, нито дума за отношението на народа към престъпниците – от царя до последния убиец с лъскави чепици от шпиц командите…

2.

И 9 септември…

Известен като въстание, макар че…

Да, десетилетия се представяше едната страна – всенародно въстание под ръководството на Партията. По-сетне – на другаря Тодор Живков.

Даже помня как една известна поетеса /за която имаше епиграма: „ Поетеса – на всички власти метреса“/ разказваше как в апартамента й се провело заседание и се решило да се сваля властта…

Даже самите комунисти я срязаха.

Защото присъствието на някакви въоръжени цивилни, представяни за Шопски отряд, както и знаменитите кадри, ехидно назовани „Другарят Тодор Живков се запознава с партизаните“, не можеха да прикрият известното.

Смяната на властта на 9 септември беше логична и дори закъсняла. Смяна… Не преврат! След емиграцията на Фердинанд, България живее откровено антиконституционно. Нито Борис, нито малолетният Симеончо са определени законно за царе. /Справка – Търновската конституция/. Противоконституционен е Регентският съвет – в него е Кирил Сакскобургготски /у нас НЯМА титла „принц“/. Просто Конституцията не позволява член на царската фамилия да е в съвета.

Съответно правителствата са противоконституционни. И няма преврат, а просто едни нарушители на основния закон са сменени от други…

При това новата власт успешно е подкрепена от… Не, не от народа. Като изключим вдигнатите комунисти и ремсисти, не само хората в провинцията, но и столичани си нямат хал хабер за смяната.

Действат офицерите. Млади офицери – капитани, поручици.

Препоръчвам ви – мисля, че в интернет антикварните книжарници ще я намерите – „В леговището на вълците“ от Петър Илиев. Тогава щабен капитан във военното министерство, след 9 септември скорострелно произведен генерал заедно с още няколко свои колеги по нощната смяна на управлението.

Описал е – въпреки явната цензура – организацията и провеждането на „въстанието“. Център – министерството. Участници – няколко офицери и изпълняващи заповедите им неразбиращи какво става войници.

Интересен е съставът на поделенията – прожекторни, тилови, резервни части.

И – за парламата – група цивилни, уж водени от другаря бай Тошо, тогава още млад активист, полулегален. Както казвахме – той се криел, ама никой не го търсел…

Важното е, че сетне в учебниците влезе „въстанието“ и решаващата роля на Живков…

А истината е – хората са отвратени от некадърната, жестока камарила /това за рязаните глави, плащани от бащата на Стефан Савов, си е истина/, плиткоумна и разчитаща… На западняците?

Които пронацистки политикани, претенденти за народни водачи, а всъщност национални предатели, получават заслуженото.

Важното е – историята е добре оформена, хубаво разказана, въздействащо поднесена…

И няма как днес да повярваме в националните идеали на политикани, че и да зароним сълзи за тях. На паметника им с София стот имената на плащащия на убийците Савов и подпоручик Йорданов, разстрелял децата в Ястребино.

Впрочем, дали някои не би трябвало да вземат поуки от миналото?

И да схванат  - и тях ще продадат господарите им. А самочувствието за величие е винаги временно…