Мел лежеше в леглото си. Сънят отдавна се беше тръгнал от очите й, но тя нямаше воля да се надигне. Пък и защо да бърза – днес е събота. От тази седмица тя няма повече да излиза в събота. Съботата носи изненадващи догонвания, покани за кафе с шефове, предложения за сделки и после хубаво накисване в каши. Не, благодаря, стига толкова! Тя няма да става от леглото. Щеше й се да може да изпразни и главата си, за да не мисли непрекъснато за случващото се през последната седмица.  Отначало беше бясна, после притеснена, неуверена... Но всъщност имаше и добра страна... Май я забелязаха, май наистина влезе в екипа...

Вчера, след като предложението на Томас беше прието, Мелани отиде в офиса си, защото имаше много изостанали задачи. През последната седмица беше презаета с документацията по сделката, но се опитваше да не занемарява работата си. И тъй тя седна пред компютъра си и започна да работи, докато в един момент не я стресна гласът на Хенри:

- Мелани, какво правиш?

Тя се стресна, но се обърна чак след като довърши реда на отчета, който правеше:

- Не е ли очевидно – работя!

Хенри се усмихна:

- Виждам, но защо си тук? Трябваше да обсъдим данните, които ти ни даде.

- Не казахте, че ще ги обсъждаме сега, затова тръгнах. Работата ми е поизостанала и исках да приключа преди да си тръгна.

- Готова ли си? Ще те закарам, защото ще закъснееш за вечерята.

Мелани се поколеба, оставаше й още малко, но нямаше да може да довърши на спокойствие. Стана, ще дойде по-рано в понеделник.

Тръгнаха, тя с тревога погледна часовника си и разбра, че Хенри има право и тя наистина щеше да закъснее. Погледна го, беше много мило от негова страна. Дали по природа беше такъв или сега Никълъс Стронг го беше натоварил със задължението да е любезен с нея и да й оказва внимание? Всъщност, господин Стронг винаги е бил любезен когато работеше при него, знаеше, че е почтен човек и това, което си помисли преди малко беше малко жлъчно, даде си сметка Мелани. Хенри й беше станал неприятен в началото, когато намекна как да изглежда тя за първата вечеря, но постепенно промени мнението си за него. Грижеше се за нея без да се натрапва и с това й напомняше Пит. Пит, нейният ангел-пазител. Тя щеше да се изненада ако разбереше, че мнението й за високия мъж, който вървеше до нея по коридорите на празната сграда на корпорацията се е променило, защото той самият беше различен от деня, в който я догони и взе от ръцете й пакета с покупки.

Хенри я остави през вратата на къщата й с уговорката, че ще се върне да я вземе. Тя нямаше нищо против и започна да се приготвя. Не губеше време в седене пред огледалото. Изборът на дрехи я забави повече от друг път, защото не беше сигурна какъв беше ресторантът, както и какво да очаква от вечерта. Накрая избра рокля в класическото черно и бяло. Докато я обличаше й мина през ум, че да участваш в сключването на сделки и да ходиш на делови вечери изисква сериозни инвестиции в гардероба. Ако това не свършеше скоро щеше да й се наложи да направи една обиколка по магазините. Тази мисъл я накара да сбръчка чаровното си носле в гримаса, изразяваща досадата й от подобна перспектива. Мел не обичаше да ходи на пазар за тоалети. Трябваше й специално настроение за това. Особено като си спомни последния си опит да смени гардероба си в Милано. Остави се Пепина да я убеди, че така ще се почувства по-добре и по-лесно ще мине времето докато Пит се върне. Добродушната италианка наистина искаше да помогне, вярвайки на собствената си философия, че пазаруването е панацея за всички сърдечни страдания, но не подозираше че идеята й ще доведе до сериозен срив в отношенията им с Пит. Там в един от търговските центрове, където я заведе имаше голяма суматоха, много хора се бяха събрали да гледат нещо. Пепина беше любопитна и хванала Мел за ръката се провря напред. Правеха фотосесия или снимаха реклама за нещо. Десетина момичета, оскъдно облечени и силно гримирани ходеха напред-назад, усмихваха се, групираха се по две, по три в някакъв странен порядък и непрекъснато проблясваха светкавици и се чуваше пронизителния звук от презареждането на фотоапаратите. Именно там, на фотосесията Мел и Дерек се сблъскаха. Срещата беше шокираща и за двамата, особено за Дерек, който нямаше понятие, че Мел е в Милано. Отпърво помисли, че е дошла да му прави скандали и да изявява претенции, но като видя нескритата й изненада, разбра че тя не е тук заради него. С опитното си око, свикнало да улавя  промените във външността на хората, Дерек долови, че Мелани е преживяла тежко раздялата им. Разбра това именно с очите си – тя беше отслабнала и някак болнава – в сърцето му като че ли никога не бе имало място за нея. Впрочем в сърцето на Дерек нямаше място за никого, просто в началото си беше въобразил, че тя е нещо по-специално, невинността й му се стори очарователно различна от хъса на разгонените жени, с които общуваше тогава. Предизвикателство беше да я накара да се влюби в него, може би и той беше увлечен за известно време, но бързо осъзна, че еднообразието на брака не е мечтата на живота му. Не можеше да си представи, че в продължение на години ще се прибира в една и съща къща, при една и съща жена, пък била тя и Мелани с нежността и всеотдайността си. Любовта й, с която толкова се гордееше като най-голямото си постижение, взе да му се струва като товар, който му беше напълно излишен. Затова и се освободи от него. Не съжаляваше и за детето, по-добре, че стана така, не беше готов да бъде баща. Пък и надали някога щеше да бъде.

Тя тръсна глава, за да отпъди лошия спомен. Гримирането й обикновено траеше кратко, защото слагаше съвсем малко грим, червилото й най-често беше гланц с бледорозов цвят. Този път, по някакъв неочакван импулс или поради неочаквано споходилите я мисли за Дерек, тя посегна към ярко червило и докато го нанасяше върху устните си през главата й мина мисълта, че чашите, от които пие ще са като дамгосани. Това й правеше впечатление само, когато се случваше на нея.

Хвърли последен поглед в огледалото – косата й прихваната с два гребена, падаше свободно назад, яркото червило беше като червен печат върху лицето й, което може би точно поради яркия цвят на устните изглеждаше по-бледо от обикновено. Внимателно изгледа отражението си, странна й се стори тази Мел, която я гледаше отсреща. Сякаш не беше тя, а някоя приличаща на нея. През последната седмица тя непрекъснато се чувстваше някак не на място, някак не себе си. Животът й, нещата с които беше свикнала се разбъркаха, тя самата беше разбъркана. Мислите й, които уж трябваше да са насочени към сключването на сделката, отскачаха като топки и се изтъркулваха ту към Томас Кинг с желанието му да се приближи по-близо до нея, ту към Хенри Доу с ненатрапчивото му внимание.

Звънецът я извади от унеса. Отвори вратата и първото нещо, което забеляза беше червената роза в ръката на Хенри. Открояваше се като кърваво петно на фона на бялото му сако. Известно време стояха така един срещу друг, всеки вперил поглед в червеното петно у другия.

- Готова ли си? – попита Хенри с внезапно одрезгавял глас.

Тя кимна и прекрачи прага, в ръката й проблесна връзка ключове. В колата Мелани вдъхна уханието на розата, която Хенри някак непохватно и сконфузено й беше подал. И сам не знаеше защо я купи. Не че не беше подарявал цветя на момичета... Мелани го караше да се чувства като... Не можеше да се познае в нейно присъствие. Хенри беше хубав мъж, висок, стегнат, добре сложен. Светлокестенявата му коса обикновено беше небрежно разбъркана, а покрай очите му имаше ситна паяжинка от бръчици когато се усмихнеше. Имаше успех сред жените. Не беше имал много връзки, а колкото бе имал до една бяха несериозни и без мисъл за бъдещето. Имаше чувство за хумор и се държеше с жените така като че ли му беше все едно дали са заинтересувани от него или не. Не се държеше надменно, но някак ставаше така, че жените го ухажваха, а не той тях. На никоя не беше обещавал любов до гроб и затова и разделите си идваха естествено и безболезнено и за двамата. А Мелани беше различна от всички жени, които познаваше. Мълчалива, вглъбена в това, което върши, като че ли никога не се оглеждаше встрани. Имаше толкова хубава усмивка! Вършеше престъпление като не се усмихваше често. Дали щеше да се осмели да й го каже някога гласно?

Пристигнаха, той слезе, отвори й вратата, подаде й ръка и като хипнотизиран гледаше как грациозно подава навън крак, обут в елегантна висока обувка. Усещаше ръката й в своята – тънка и топла. Бяха позакъснели и вече ги очакваха. Томас и Никълъс станаха щом Мелани се изправи до масата. Докато се настаняваха Томас бързо и изпитателно огледа Мелани, а после и Хенри. Нещо хищно имаше в погледа му. Като че ли надушваше съперничеството на високия мъж. Томас наистина беше познавач на хората. Не му убягна, че те дойдоха заедно, розата, очевидно подарък от него... Надушваше състезание и изпита приятна тръпка. Наградата си заслужаваше, а това вдигаше адреналина му. При това шансовете му далеч не бяха малки ако се съдеше по държанието на тези двамата. Особено нейното – усмихваше се, говореше му, но беше далеч. В погледа й го нямаше онзи блясък присъщ на влюбените очи. А той пък изглеждаше неуверен пред нея, което някак си противоречеше с цялостното му излъчване. Наблюдаваше го на срещите – въпреки, че те се водеха от Никълъс, който беше с най-високия ранг сред тях, Хенри имаше не по-малък авторитет. Личеше си, че Никълъс се вслушва в мнението му и разчита на него. Но що се отнася до момичето – не беше толкова уверен.

Ако Хенри можеше да надникне в мислите на Томас, щеше да се изненада колко точно и безпогрешно го беше преценил. Никой друг на масата не се досещаше за смущението, което го обземаше, когато погледнеше към Мелани, въпреки че не преставаше да се шегува и да участва в неангажиращите разговори, в които преминаваше вечерта. Продължаваше да я наблюдава, тази вечер тя беше малко мълчалива, изглеждаше изморена. И може би наистина беше, седмицата й се пренатовари с допълнителния ангажимент, в който с Никълъс я въвлякоха. При това на никого от двамата не беше дошло наум да намерят някой, който да й помага в отдела й. Дали да не й предложи да я изпрати, така ще й спести неудобството да търси извинение да си тръгне? Стана му съвестно дето я изпречиха на пътя на Томас Кинг, който все повече скъсяваше дистанцията между нея и себе си. Докато Хенри беше зает с тези мисли, пианистът засвири една прекрасна бавна песен и Томас покани Мелани. Тя се усмихна, малко пресилено, както се стори на Хенри и двамата тръгнаха към дансинга. През  стомаха му  мина неприятна тръпка.

- Нещо си умислен, Хенри. За договора ли мислиш? – гласът на Никълъс го сепна, но той не отдели поглед от танцуващите веднага.

- Всъщност си мисля за Мелани, изглежда ми изморена – той пак погледна към дансинга, Томас й говореше нещо на ухото – Знаеш ли къде я намерих след като с теб се разделихме?

Никълъс поклати глава.

- В офиса й. Довършваше си работата от седмицата. Трябваше да намерим някой да я замести.

- Да, наистина, съвсем бях забравил. В понеделник ще го уредим, защо се тревожиш толкова?

Хенри сам не знаеше защо се тревожи толкова, щом Мелани не се оплакваше... Просто тя го размекваше.

През това време Мелани, вслушана в дълбокия глас на Томас, който говореше в ухото й, усещаше как кожата й настръхва от топлия му дъх, облъхващ шията й. Почти не слушаше думите, но гласът... Гласът я караше да вибрира отвътре, като че ли в нея имаше някаква чувствителна мембрана, която плътния глас на Томас, снижен до полушепот, караше да трепти. Като че ли хвърляше камъчета в спокойната й довчера същност и предизвикваше тръпки, които минаваха през цялото й тяло – през гърдите, през стомаха, та чак до пръстите на краката й. За втори път тази вечер нещо я караше да реагира необичайно за нея самата. Червената роза на Хенри грабна очите й, хипнотизира я, усети цвета прекалено ярък в сравнение с равното си сиво ежедневие. Нещо в начина, по който Хенри непохватно и смутено й я подаде без да промълви и дума, я накара да трепне вътрешно. През дългите мигове, през които втренчено се наблюдаваха, Мел изпита чувство, подобно на отминаващо изтръпване – сякаш невидими ситни иглички боцкаха по изтръпналите й сетива. Това трая кратко, но сега докато се поклащаше в ритъма на бавната мелодия и усещаше почти болезнено всяко движение на въздуха по настръхналата си кожа, дланите си – овлажнели от нещо, което много приличаше на възбуда, Мелани се питаше кой от двамата събуди дълбоко приспаните й емоции.

Вечерта беше истинско изпитание за нея – пренапрегната, уморена и с внезапно  събудена и изострена чувствителност, тя се мъчеше да следи разговора на масата, но това й струваше много усилия. Мъжете покрай нея сякаш се бяха събрали на приятелска среща. Срещата наистина не беше делова, но разговорите ставаха все по-лични. Докато се въртяха около Джейн, съпругата на Никълъс, която всички освен нея, лично познаваха, тя беше спокойна, но после Томас насочи вниманието на всички към нея, задавайки тъкмо въпросът, на който Мелани не отговори при първата им среща:

- Никълъс, ще ми кажеш ли къде намери тази прекрасна сътрудничка, с която имам удоволствието да преговарям?

Мелани трепна, но по лицето на старшия съдружник не се забеляза никакво смущение. Той се усмихна широко и потупвайки леко ръката на младата жена, която седеше от дясната му страна се обърна към Томас:

- Вярваш ли в случайността, Томас?

- Не, на мнение съм, че нищо в живота не е случайно.

- Няма да споря с теб, но ще ти кажа, че случайността изпречи Мелани на пътя ми.

- Хм, доста удобно... – подсмихна се Томас, на когото тази тайнственост, в която красавицата беше обвита, взе да се струва странна. Какво толкова я криеха?

Мелани долови ирония в гласа му, от която й стана безкрайно неприятно. Стори й се, че зад думите му има прикрит намек за нещо. Двусмислената реплика беше последната капка. За тази вечер не възнамеряваше да търпи повече, стигаха й толкова емоции, искаше да си отиде у дома и да се свие на златистите си възглавнички. „В лилавото езеро” – спомни си, че така Пит наричаше дома й. Винаги, когато беше несигурна тя се сещаше за Пит... най-сигурното нещо в живота й.

- ... Мелани, къде се отнесохте? – отново ироничния глас на Томас. Този човек имаше наистина забележителен глас. Преди малко, на дансинга й действаше като опиат, караше краката й да омекват, предизвикваше тръпки по тялото й, а сега иронията го правеше непоносим за нея. Мелани хвърли поглед върху часовника на Хенри, бяха свършили с вечерята, господата тъкмо бяха получили питиетата си, значи тя можеше да се извини и да си тръгне. Но защо, защо винаги предложенията на Томас вървяха една идея преди тя да си отвори устата:

- Да отидем някъде да потанцуваме, какво ще кажете?

Както на първата вечеря погледите и на тримата отново се насочиха към нея. Сега вече умората, изписана по лицето й беше видима и за Никълъс, затова той беше този, който някак обобщително отказа с думите, че е прекалено стар за танци. И с това Мелани получи негласно разрешение да се оттегли. Тя хвърли поглед пълен с благодарност на сивокосия мъж. Пожела им приятна вечер и прие за естествено, че Хенри тръгна да я изпрати.

Пътуването към дома й беше като дежа ву. И за двамата. Тя отново вдъхваше аромата на червената роза. Не помнеше как се е озовала отново в ръцете й, нито как я е извадила от високата вазичка, която сервитьорът донесе. Хенри отново скрито я поглеждаше и попиваше очертанията на нежния й профил. Вълнуваше се от близостта й и за разлика от друг път, когато жена го беше вълнувала, сега се усещаше по-скоро изплашен, отколкото радостен. Като че ли предишният забавен, очарователен и повърхностен Хенри бе изчезнал и в неговия бял костюм се бе настанил един изнервен мъж, несигурен и угнетен от мълчанието на жената до него, мъж, изпълнен с копнеж, но и не смеещ да докосне обекта на своите копнежи. Струваше му се, че ако я докосне тя ще се разпадне на хиляди пръски светлина. Така я сънува веднъж – светла, прозрачна и безплътна сянка. Той посегна да я докосне, искаше да я прегърне силно, но тя сякаш се взриви и в ръцете му останаха нейните светещи искри... Този сън така се беше забил в съзнанието му, че Хенри и наяве не можеше да се отърси от него, особено в моменти като тоя, когато тя беше толкова близо до него.

Пристигнаха пред дома й. Известно време и двамата седяха без да проговорят, всеки зает с мислите си. Хенри, набрал глътка кураж се обърна към нея и срещна очите й. Глътката му стигна само да се задави. Обърна се, излезе, заобиколи колата и отново като хипнотизиран гледаше как тя подава крак, обут в елегантна обувка. Ръката й – топла и тънка – той задържа по-дълго. Искаше отново да погледне в очите й, но тя не ги вдигна, вперила поглед в едрата длан хванала нейнта. Най-после той я пусна и двамата изкачиха няколкото стъпала на къщата й. Докато търсеше ключовете си, нещо наблизо прошумоля и Мелани така се стресна, че без да разбере се намери в прегръдката на Хенри, който от изненада я стисна здраво. Тази неочаквана прегръдка отключи емоциите му, усетил треперещото й тяло притиснато до своето, той усети такова силно желание, че се уплаши. Усещаше бързото биене на сърцето й, знаеше, че е от страх, а не от страст, но веднъж отприщена неговата дълго подтискана страст не можеше да се върне  обратно. Той продължи да я притиска, после се наведе и целуна косите й. Тя замря за миг, понечи да се отдръпне, но усети, че обръча на ръцете му не се разхлабва. Вдигна очи нагоре, в този момент Хенри сведе устни надолу и докосна челото й. Неочакваната целувка парна кожата й, устните му сякаш бяха огнени. Ако беше затворил очи, той щеше да продължи да я целува, да иска още, да се опива от устните й, от гладката й кожа, която белееше като седеф на слабата светлина. Но както пеперудите, които знаят, че огънят носи смърт, но са привлечени от светлината му и не могат да й устоят, така и Хенри отново потърси погледа й, надникна в очите й... Какво имаше там той не разбра, но се почувства слаб. Бавно свали ръцете си, без да промълви нито дума.

Внезапно съвсем наблизо се чу скимтене и те се обърнаха по посока на звука. Под стълбите някой беше сложил картонена кутия с две малки кученца, които сега скимтяха от студ, а вероятно и от глад. Хенри и Мелани се спогледаха и се усмихнаха един на друг. Мигът бе отлетял, но и у двамата остана част от магията му.