Как си купих... татко
Беше късната пролет на 1964 година.
Едно малко момиченце вървеше хванато здраво за ръката на млада, красива жена. В сумрака сякаш от тях струеше светлина – толкова обич и безпределно доверие излъчваха двете крехки фигурки. Детето непрекъснато говореше нещо и писукащото му гласче огласяше заспалата улица. Беше превъзбудено.
На няколко крачки зад тях вървяха двама мъже и нещо тихичко си шепнеха. Единият беше висок, строен с хубава буйна коса, а другият – по-дребен, добре сложен, започващ леко да оплешивява, с много живи очи.
Всъщност мъжете изпращаха майката и детето. Но в един миг двамата, без да кажат и дума, свиха в първата уличка и хукнаха. Жената се огледа стъписано, стисна по-здраво детската ръчичка и продължи. Малкото човече не бе впечатлено особено от внезапното бягство на кавалерите. А и откъде да знае, че такива неща етикета не позволява. Нали мама е с нея... Детето продължи да писука и да подскача безгрижно хванато за майчината ръка. Пътя им минаваше през опустелия пазар. Изведнъж иззад една от сергиите отекна силен глас:
- Татковци продавам! Последният остана! Най-хубавият и най-добрият!
Двете спряха и погледнаха към сергията от която идваше гласа. Детето пусна ръката на майка си. Не му трябваше много време да се опомни и се втренчи в сергията. Там лежеше... чичо Мира. Него продаваха. Хвана майка си за полите на шлифера и я задърпа. А продавача продължи да подканя:
- Хайде, миличко, за теб е! Виж само какъв татко съм ти запазил...
Без много да му мисли малката запита:
- Колко струва?
- Ааа, не е евтин, ама...
Дребосъкът го прекъсна, като задъхано извика:
- Мамо, да го купим, а? Това е чичо Мира! Искам го за татко!
Все още не успяла да се съвземе от шока на случващото се майката отвърна, че няма толкова много парички. Детето заплака и още по-силно я задърпа:
- Моля те, моля те, мамо! Искам го! Моля... - и захлипа тихо, а сълзите големи и горещи като детското желание да има татко, се гонеха по слабичкото личице и мокреха бието на дрешката.
- Имам само два лева... – съкрушено се чу в тишината между две прохлипвания.
- Ами... не знам – каза продавача и се почеса по оплешивяващата си глава, а таткото на сергията се размърда и го сбута.
Детето пак задърпа майка си, молейки се. Обърна се и към продавача. Дали мокрото от сълзи лице, дали искреното детско желание, дали неудобството на майката, или вече чувствителното негодувание на „стоката”, но той изведнъж отсече:
- Хайде, миличко, ти си го пожела! Дай двата лева и вече ще имаш татко! И...
Нищо повече не съществуваше за малкото човече. Обърна се към майка си и отново нетърпеливо я дръпна за полите на шлифера. Младата жена, все още объркана от така развиващата се ситуация, бръкна в джоба си и подаде на детето цели два лева.
Малката с достойнство подаде парите на продавача и протегна грацилните си ръчички към таткото...
Това е един от най-ярките и ранни спомени от детството ми...
Онзи "продавач", всъщност се оказа братовчед на моя нов татко и режисьор на тази приказка.
© Илзе Енчева All rights reserved.
