Както си стояхме там, помня, ти искаше да се върнеш обратно. А мен ме беше страх да ти кажа,че нямаше път назад. Но изведнъж ти се спря. Дори не продума. И тогава знаех, че си разбрал. Знаех, че е трудно.

Ти стисна ръката ми и изтърва цветето. То падна долу, под скалата. Гледах го как пада и осъзнах,че това всъщност беше ти. Притиснах те до себе си дори по-силно. Но ти продължаваше да ми липсваш. Смешно е - ти беше точно до мен, а в същото време ми липсваше...

И както си стояхме там, помня, ти ме целуна, по-истински от всякога. Исках да те спася, повярвай ми, но трябваше да се направи.

‘Нека го направим' прошепна ти. ‘Нека всичко свърши сега.' Не можа ли да изчакаш още малко? За последно докосване, целувка и обещание...

Но както си стояхме там, помня, ти дръпна ръката ми и каза: ‘Обичам те!' Аз също те обичах, повярвай ми, но трябваше да се направи. Гледах косата ти, развявана от вятъра, тялото ти, падащо надолу, заедно с мен. Летяхме, любов моя, за последен път в живота ни.

Съжалявам, любов моя, защото сега аз съм тук, а ти не си. Не трябваше да те водя там, но си мислех,че е единственият начин...

Ето защо сега стоя тук, любов моя, връщам се при теб. Правя това, което вече съм правила.

Ще полетя отново, любов моя, и ще те срещна, там долу. Ти трябва само да ме чакаш - с цветето в ръка.

Не помня дали е имало някаква конкретна причинс

да напиша тази история, тъй като беше преди доста време.

Но сега, когато я прочетох наново, се сетих за теб, Неди :)))

Почувствах се по начина, по който се чувствах, когато я писах.

И знам, надявам се, че ти ще усетиш същото, като мен.