Никулденски шаран

     - Още ги няма. Ще дойдат по никое време.

     - Стига бе жена, щом са казали, значи ще дойдат.

     -Закъсняват, човече. Кога ще дойдат, кога ще приготвям.

     -Ама и ти си една. Я сядай тук до мен и гледай телевизия.

     - То пък една телевизия.

    Така спореха и почти се караха двамата старци, в очакване на децата.

 Децата, казваше дядото и имаше предвид  двете внучета, сина  и снахата.

 Децата, казваше жена му и имаше предвид сина си, внучката, бабиното момиченце , дето носи на баба името, и внука , дето от немай къде го кръстиха на мъжа и. Защо мислеше, че е от немай къде си беше лично нейно виждане по въпроса. В сметките и въобще не влизаше снахата. Тя съвсем не се интересуваше от нейното присъствие

 Та, чакаха ги днес да дойдат, за да празнуват Никулден. И докато старците се караха и взаимно си опъваха нервите, на улицата спря кола, даже не една, а две коли. От тях шумно се изсипаха цяла сюрия хора, деца, кучета, торби. Може и още нещо да е имало, но в бъркотията не го видях.

     Бабата и дядото се спуснаха да посрещат гостите. Защо ли са две колите, кои бяха другите? Тайната бързо беше разкрита. Двете приятелски двойки се снабдили с един огромен, ама огромен ви казвам, шаран и решили да го изядат заедно. Като разбра това, бабата се сбърка. Ами сега? Как ще се оправи?  Като малка се беше давила с  кост и завинаги беше намразила рибата. След време като се ожени , наложи възбрана над готвенето на този продукт в нейната кухня. Точно така беше казала на мъжа си. Или аз, или рибата. Избирай. Е, той разбира се избра нея. За да спазват традицията, на Никулден купуваха консерви. Консервираните рибени кости се стопяват в устата и не застрашават със задавяне ничий живот. Та ето сега, в нейната кухня, представете си , в нейното светилище , ще се готви риба. Ако беше  само синът с децата, щеше да му тя даде една риба, ама пред чуждите хора. . .

     -Не се бой, майко, Лили, жената на приятеля ми, поема командата на децата и кучетата, ние мъжете организираме турнир по табла, а в свободното време печем шарана във фурната. Жена ми поема властта в кухнята. А ти си почивай. Хайде Пепи, поемай властта и  командвай!

     -Как така да поеме властта? В моята кухня само аз командвам!

     -Майко, днес ще е така! Този шаран ще го ядем пълнен. Ти никога не си  пълнила никулденски шаран.

     -Така значи, не съм пълнила. Всяко нещо  има първи път, бе сине.

     И докато се изясняваха, каква точно е традицията на Никулден  Жоро, приятеля, домъкна и пльосна върху масата, покрита с мушама, огромния шаран. Сега вече бабата се шашардиса. Как да напълни  шарана – не знае, а да предаде първата роля на Петрана – абсурд. И реши тя  да направи стратегически ход. Под прикритието на разпореждане, да отстъпи, запазвайки си командната роля.

     -Та сега Петрано, първо направи плънката, нали пълнен го искате. Аз в това време ще очистя това чудовище, защото ако оставя на  теб тази работа, ти няма да се справиш.- и свекървата посегна към ножа.

     - Аз ли няма да се справя? - побърза да се засегне снахата- В нашата къща, така де, при майка ми цял живот аз чистех рибата. Бяха ме признали, че го правя бързо и качествено.

     -Във вашата може, ама в моята – не! Тук аз съм най-добрата.

     Истината беше, че бабата, по съвсем обясними причини, изложени по-горе, никога до сега не беше чистила шаран. Не! Даже нещо повече. Тя  не знаеше как точно  се прави това. Да не говорим, че  просто  не можеше да си представи  как ще изглежда това чудо, наречено „пълнен шаран”. А  технологията на  приготвянето беше за нея „тъмна Индия”. Ама може ли пред снаха си с такова признание да излезе? Чувала беше от приятелка, че много люспи имала рибата, че никой не обичал да ги чисти и по тази причина все на приятелката и давали това да върши. Нали си е любопитна нашата, беше разпитвала, как точно се чисти проклетата риба, та сега разчиташе,  използвайки данните получени при подробните обяснения, да може да се справи. Бабето смяташе себе си за човек с висок интелект и това и вдъхваше самоувереност в начинанието. Докато снахата режеше лука, чукаше орехите, задушаваше , подправки слагаше и въобще всичко както си е реда за едно толкова изискано ястие, бабата се бореше с люспите. От време на време се провикваше.

     - Петрано, готова ли си ма? - въпросът беше с цел ориентация за времето

      - Не майко, още не съм. Сега всички готвят и тока е много слаб.

     -Сега пък тока ти  е виновен. – а на ум си мислеше -„дано съвсем да спре пустия му ток, за да успея да очистя този проклетник преди тя да стане готова”. - Пък уж си била много бърза. Така де, то зависи с кого се сравняваш.

     Как да е, остърга люспите. Ами  сега?  То си е животно, въпреки че е риба, значи и на него, като на пилето трябва да му махне вътрешностите. И бабето гордо разпра огромната паст на гиганта ,издърпа със замах карантията и самодоволно потри ръце.

     - Аз съм готова. Ама и ти си една тутава. Какво правиш сега?

     - Как какво, приготвям тестото.

     - Още ли не си го направила? – а на ум си каза ”Че за какво и е това тесто? С него ли ще  пълни шарана”.

     Не знаеше горката женица, че Никулденския шаран, след като се напълни и зашие, много внимателно се увива в специално маслено тесто.  Върху тестото се очертава главата, а за оченце зърно чер пипер се поставя. С  ножа леко  се правят трапчинки, имитиращи люспи, накрая се оформя опашката. После се пече.

     И ето го красавеца. Пухкав, розово-кафеникав, ухаещ предизвикателно, положен върху масата, заобиколен от огладнели хора, приятно напрегнати в очакване на събитието. Виното е подготвено, чашите са по местата си, мезетата, чиниите, вилиците,  ножовете, всичко е вперило поглед във виновника.

     В този момент над смълчаната маса се възвиси глас:

    - Да се разберем, рибата ще режа аз! Главата се пада на мен като стопанка на този дом! - безапелационно, без компромисно, не допускащо възражения или каквото и да е друго мнение. 

      Най- после си каза тежката дума. Така ами, главата се пада на нея. Разчупи бабата тестената  обвивка, отмести с ножа и вилицата голямата костена плоскост, която покрива хрилете и внимателно отдели четковидния израстък , пое част от него  с вилицата и ножа и го поднесе към устата си.

     - Чакай майко! Това са хрилете. Защо не си ги очистила? - бързо реагира снахата.

    Възрастната жена погледна хапката, която  почти беше захапала. Май беше чувала ,че има такова нещо като хриле, ама знае ли човек, че е трябвало да се очистят.

     - Че защо да чакам, хрилете, това е най-вкусното. Ти не знаеше ли. Как може това да не знаеш, пък уж по всичко си просветена.- и бабата захапа парченцето забодено с върха на вилицата.

    -Недей  бе майко, това не се яде - намеси се  синът ù.

     Бабата даже не го удостои с поглед, започна да дъвче и да преглъща залъка с необичайния вкус, а той все не иска да влезе в гърлото ù. Все пак тя е упорита жена. Няма да се предаде на едни хриле  я! Изяде ги до хапка. Даже се облиза накрая.

     Какво ще кажете? Каква жена, а? Хриле от риба ще яде, но на нейното ще да е!