-Жена, чакаме гост довечера.

     -Чакаме?

     -Така де, ще дойде Симо, та ти  виж там, какво ще приготвиш. Той обича мляко с ориз.

      -Е добре де, нека да е мляко с ориз. Иди да купиш прясно мляко, защото. . .

     -Аз съм купил. И мляко и канела. Какво още  ти трябва.

     - Ориз и захар имаме. Друго не ми е нужно.

И отиде моя мъж да се приготвя за гостенина. Те със Симо са стара дружба. От не знам кои години. Навремето Симо беше ерген, попрехвърлил малко годинките, ама ловеше окото. Пък ние имахме една братовчедка, и тя беше почнала да крие рождената си дата.  Решихме ние с моя да направим едно добро дело. Запознахме ги. Харесаха се. После сватба, както си е редът. Дойдоха децата, не едно, не две, ами цели три. Мъжкарчета, юначета, за чудо и приказ на баща си и за ядове и бели на майка си. Ходехме си на гости, правехме си подаръци по празниците. Не че бяхме най-близките, но се брояхме за приятелски семейства.

 Жена му – Ванчето, беше една свитичка, една притеснителна. Като се ожениха минаваше за симпатична, но с годините някак си се предаде. Поотпусна се, като се видим, все и се карам.

     - Я се стегни бе жена. Кога за последно купи нещо за себе си, я рокля, я обувки. Косата, кога я накъдри последния път? Ама я се погледни, как допускаш това . Виждам бели коси по главата ти.

     -Бели коси ли? Къде са? Я ми ги покажи, че не съм ги видяла.

      -Ето виж. Ти май не се гледаш в огледалото като се решиш.

     -С тези моите четирима мъже, нямам време да се среша, ти за огледало ми говориш.

Такива разговори си водехме с Ванчето в гостуванията, които напоследък ставаха все по-редки. Оплакваше ми се женицата , че с  нейните мъже не и остава време нито за сън, нито за почивка, а пък и мъжът и нещо напоследък е я търсел много, много като жена. Съчувствах и, опитвах се да я разбера. Ама тя си е виновна. Защо не ги кара да и помагат, питам аз. Каква ти помощ. Направо да се захващат да работят в къщи, да я отменят да поемат част от задълженията към дома и семейството. А те. Единия спортувал. Световен шампион щял да става. Другия много учел. Велик учен го виждат в перспектива. Само избират кой академик да пенсионират, та той да се готви за неговото място. Третия се е отдал на вихъра на любовта. От момичета няма време да седне да се наяде като хората. Само Симо седи в кухнята, на стол до масата, забол поглед в небитието и търси на хиляда половината.

     Такива мисли ми се въртяха в главата, докато оправях млечницата. Аз така си го наричам този десерт, дето някои му викат сутляш. Ама не мога да го приема аз под  друго име. Сварих го и реших да го разсипя в малки красиви панички. Пазя си ги само за млечница и за крем карамел. Казвам този детайл от дейността по приготвянето, защото е много важен. Защо ли? Ами защото само за няколко минути оставих тенджерата без надзор и белята станала. Каква беля ли?

 Сега ще ви разкажа. Та върнах се аз с паничките и без много, много да се заглеждам започнах да разсипвам още топлия десерт. После посипах върху всяка купичка канела, както си му е редът и ги оставих да изстиват. Бях подготвила и друго за почерпка, но като дойде госта, мъжът ми настоя първо да донеса купичките. Недоумявах, що за любов, що за чудо към този непретенциозен нищо не значещ десерт. Тайната сама блесна, като огледало на слънце. Докато шетах нагоре надолу, носейки подноси, панички, лъжички и разни там други работи дочух следните откъслечни фрази:

     - Мене слушай... изпитана рецепта. Сто процента ефект. -раздава съвети моичкият.

     -На какво мога да разчитам. – плахо проронва въпрос Симо.

     -Безотказно!

     -Хайде бе! Чак пък безотказно.

     -Мене слушай.

     - Поне в месеца. . .

В този момент влязох и двамата млъкнаха, онемяха и гледат разсеяно, като моето куче, когато грабне кюфте от масата и се прави , че не е видяло къде е отишло кюфтето. Седнах до тях и взех  паничка. Опитах хапка . Нещо не върви. Вкусът не ми хареса. Погледнах към това, което загребвам с лъжичката. Нещо зелено се мъдри между оризовите зърна. Опитах втората лъжичка. Задържах хапката в устата си и като дегустатор, започнах да изучавам вкусът. Леле изложих се пред човека. Той знае, че съм добра в готвенето. А виж как се изложих. Всъщност, какво е това. С третата лъжичка се опитах да определя аромата. Ами да! Това е чубрица. Как е попаднала там? Изключено е да съм я поставила по погрешка. Добре де, някой я е поставил без да ми каже. Чубрицата не е отровна, а и аз не съм параноичка с мания, че някой ще ме трови. Значи тровенето отпада. Някой иска да ме компроментира, като готвачка. Е да, ама Симо не сяда за първи път на моята маса. Той знае как готвя. И компромата няма да мине.  Тогава кой и защо?  Тенджерата остана само няколко минути без надзор. В къщи беше само моя хубавец. Разкрих го. Той е извършил злодеянието. Добре де,  но защо? Спомних си подслушания разговор. Свързах това с необичайната любов, която моя напоследък развива към чубрицата. Смях се веднъж на желанието му да  направя чай от чубрица. После си спомних за „безотказното действие”. И за „гарантирания стопроцентов ефект”. А като върнах последния разговор с Ванчето, в който тя ми сподели, че нещо напоследък Симо много, много не я търси, всичко ми стана ясно.

     Реагирах спонтанно.

     -Я да ви чуя хубавци мои, защо ви е тази чубрица в млечницата? Какви ефекти гоните?- вероятно съм звучала много страшно , а и изгледа ми не е бил най-доброжелателен, защото и двамата пуснаха паничките на масата, забодоха очите в цветенцата избродирани върху покривката.

     -Чакам отговорите ви.

     - Това са си наши мъжки работи-събра кураж моят.  Все пак аз съм му жена и той трябва да поеме тежестта на проблема.

     -И от кога моя мъж има мъжки проблеми, скрити от мене.

     -Не, не той, а аз имам проблеми.- престраши се госта. Каза го толкова притеснено, че май му идеше да се мушне под масата от срам.

     -Проблеми?-въпрос, който звучеше повече като закана, нетърпяща възражения.

      -Това са си наши мъжки разговори. Не се меси.- опита се да ме елиминира мъжът ми.- виж там какво ще ни донесеш за мезе.

     -Ти мълчи. Намерил се лечител.- и вече към гостенина.- Та твоите проблеми с чубрица ли ще ги решиш?

     - Твоят мъж казва, че чубрицата много  помага. . .  за някои неща.

     Причерня ме пред очите.

     -Значи така ти казва моят многознайко. А и тебе да те питам. Тръгнал си лек да търсиш. Така ли? И какво точно ще лекуваш? Разни видове невъзможности, Охладняване, безразличие.Липса на  взаимност, на желание. А?

Я ми кажи ти на мене, симпатични ми приятелю, кога за последно  погали  жена си и  и каза две три сладки думи?  Кога и купи подарък?  А кога се опита да си  спомниш каква  хубавица беше преди трийсет години. Кога последно си затвори очите и и каза, че” гърдичките и са твоите сладкишчета”. Нали така и казваше. Не отричай. Знам всичко. Знам и за най стегнатото дупе на земята.  И за някои други неща знам, ама не му е сега времето и мястото да си ги припомняме, че като те гледам пламна като девица на изповед. И за какви бройки говорите бе слободни старчоци. Защо не си погледнете първите две цифри в егенето и да оставите бройките за младоците, а вие да се опитате да изживявате с жените си щастието , че сте двама, че ви е хубаво когато сте заедно, че имате прекрасни деца създадени от вас с любов и те не са донесени от щъркелите.  Спомнете си  как сте изглеждали тогава, какво тогава ви е действало и защо. Спомнете си, пък каквото сабя покаже. Ако стане, стане.  Ако не стане, покрийте с прекрасни думи отношенията си и знайте, че пред вас е живот пълен с хубави спомени, които имат по- голяма стойност от разните там бройки.

      Свърших речта си и възмутено си прибрах паничките с домашната „виагра” по рецепта на мъжа ми. На излизане от стаята чух Симеон да промълви едва чуто.

     - Каква жена! А?  Постави ни на място без да можем да мръднем.