Калните обувки

КАЛНИТЕ ОБУВКИ

     Навън валеше проливен дъжд. Като водна завеса се спускаше зад прозорците, а вятърът го блъскаше в запотените стъкла. Учеше си урока по география, когато майка му и баща му се прибраха. Чу ги да спорят нещо в коридора, изтупаха си мокрите дрехи, повлякоха чехли...

     — Добър вечер! — първи поздрави баща му.

     — Здравей, Мишонка! — усмихна се малко насила майка му.

     — Здравейте! — отговори им Милен.

     Продължиха разговора си.

     — Не, не ... ти не можеш да си представиш — разпалено обясняваше баща му — колко е унизително такъв глупак, който не може да раздели на две магарета сеното, да те кара да му пишеш обяснение защо слънцето изгрява от изток и като задуха вятър се клатят клоните на дърветата. А бе, кретен с кретен... 

     — Нали това ти обяснявам — с приглушен глас майка му се опитваше да скрие яда си. — Колежке, викам и́, като отворим нова папка само си улесняваме работата. Така ще можем бързо и лесно да правим справки по видове разходи...

     — Тя ти е колежка, не ти е началник, а на мен този глупак ми е началник и няма на кого да се оплача. Ти ще идеш при шефа си, ще му обясниш, той ще те разбере...

     — Кой? — изврещя майка му като настъпена. — Кой ще ме разбере? Онзи малоумник ли, дето мисли с ... онази си работа?!

     Дори не забелязаха, че Милен си обу маратонките и без да си вземе горна дреха излезе от апартамента. Когато се върна, още продължаваха да си споделят неволите, но вече си бяха налели по чаша бира и нервно зобеха от два пакета чипс.

     Майка му изпусна пакета, а баща му така се задави, че изплю бирата на масата.

    Милен прекоси стаята с натежали от кал маратонки, оставяйки след себе си големи, жълто-кафяви стъпки, седна си на бюрото и хвана учебника по география.

     Майка му не каза нищо, но погледна към баща му — демек — ти си му баща, твое задължение е!

     Баща му се изкашля няколко пъти и като му се прочисти гърлото, се изправи:

     — Чакам обяснение!

     — За какво? — направи се, че не разбира Милен.

     — За това — посочи баща му към пода.

     — Какво е това? — на свой ред запита Милен.

     — Кал! Как какво?! — едвам се сдържаше да не изреве баща му.

     — Че, с какво е по-лоша тази кал, тате? — невинно запита Милен.

     — Моляааа? — настръхнаха майка му и баща му.

     Милен се изправи. В очите му блеснаха сълзи.

     — Не разбирате ли?

     Искаше да им каже, че и думите могат да лепнат като кал, да заливат като с помия, да тровят въздуха, да задушават...

     — Не разбирате ли?

     Друго не можа да каже. Наведе глава и избяга навън.

     Дъждът продължаваше да се излива като из ведро. Хората се бяха изпокрили. Дори автомобилите не се движеха. Валеше... водните струи миеха прашните листа на дърветата, мръсните тротоари, калните улици...

    Момчето стоеше на тротоара с разперени ръце и вдигната глава към небето. Искаше да измие мътилката вътре в себе си, да преглътне буцата в гърлото. Усещаше, че му става по-добре, но нещо все пак остава.

     Тогава от входа излезе едно познато момиче, хвана го за едната ръка, извика му нещо, което той не чу, защото в този момент светкавица раздра небето, екна оглушителен гръм и задейства алармите на автомобилите.

     Когато дъждът спря и вятърът разгони облаците, слънцето огря зелените корони на дърветата, по чистите улици и тротоари отново забързаха хора и автомобили... те продължаваха да стоят под козирката на входа, да се държат за ръце и да се гледат усмихнати.