Кама

Бе най-обикновена юлска събота. Както всяка друга такава, той дойде в 11 часа у тях. Двамата изпиха по кафе и започнаха да обсъждат плановете си за деня. Искаха нещо по-интересно, искаха да бъдат само двамата, сами. Единодушно решиха да тръгнат нанякъде без посока и да се настанят в първата горичка, която видят.

Вече беше 12:30 и потеглиха. Качиха се в колата и пуснаха музика. На нея не и хареса и смени песента. Той се ядоса, това бе любимата му песен и я пусна отново. Дали от инат или просто непоносимост към мелодията, но нещо я подтикна и тя отново смени песента. Започнаха да спорят, за кой ли пореден път и както всеки предишен, причината беше нещо съвсем малко. И двамата не искаха да отстъпят. Докато се усетиха вече малкия, незначителен спор се превърна в яростен скандал. Не се чуваше музиката, а само крясъци и викове. Той стана невнимателен и не обръщаше внимание на пътя. Беше се обърнал към нея като и обясняваше колко я обича, но не винаги става така, както иска тя. Момичето не слушаше думите му. Крещеше му само как иска да скочи от колата, и че не го понася. Очите и на двамата бяха пълни със сълзи. Забравиха за плановете, които имаха. Тя му каза да гледа в пътя, но сега той не я слушаше.

- Обичам те, не го ли разбираш? Не ме интересува пътят, не ме интересува нищо, ИСКАМ ТЕБ! - каза той.

- Моля те, внимавай! Става опасно, има много завои. Спри някъде и ще поговорим.

- Никъде няма да спирам и не ми казвай какво да правя! Ще говорим тук и сега.

И докато изрече тези думи колата се преобърна. Сякаш нещо ги бутна, но пътя бе пуст. Преобърнаха се няколко пъти и... Стоп! Колата се беше обърнала върху покрива си. Прозорците бяха станали на малки стъкълца, всичко бе премазано. Целите бяха в кръв. Тя успя да се измъкне от колата, но той не трепваше. Подаде му ръка, но не я хвана. Беше уплашена, не знаеше какво да прави.

- Скъпи, добре ли си? Чуваш ли ме? - викаше тя без да чува отговор.

   Потърси мобилния си, за да се обади в болницата, но не го намираше. Паника и страх я обзеха. Чудеше се какво да направи. Тогава отиде до него, хвана го като се опитваше да го извади от премазаната кола, приличаща вече на кибритена кутийка. Беше и трудно, но не се предаваше. Със сетни сили успя да го изкара. Кръвта му течеше безспорно. Тогава тя свали блузата си и го превърза с нея като мислеше, че ще му помогне. Опитваше се да го събуди, но без успех. Плачеше истерично.  Безжизненото му тяло беше простряно на тревата. Тя легна до него и го прегърна. Положи глава върху спрялото му сърце. Искаше да чуе отново ритъма му, но уви... вече не. Плачеше и го притискаше все по-силно и по-силно до себе си.

- Събуди се, моля те! Моля те... - ридаейки, говореше момичето.

- Защо ти наговорих всичко това? Защо ти казах, че не те обичам? Излъгах те... Позволи ми да поправя грешките си. Само се събуди и ти обещавам, че няма да се повтори.

Той не помръдваше, а нейният плач бавно затихваше. Тя се изправи и тръгна към колата. Протегна ръка през счупеното стъкло и улови малка кама. Стисна я здраво и отново се върна при него. Пак легна на земята до трупа на своя любим. С лявата си ръка хвана неговата, а в дясната стискаше студеното желязо. Гледаше бледото му лице, обляно в кръв и говореше:

- Помниш ли онзи път, когато си говорихме и си обещахме, че за нищо на света няма да се разделим? Помниш ли го? Аз да. Нали знаеш, че аз изпълнявам обещанията си. Ще те следвам където и да си.

Изричайки тези думи, стисна здраво ръката му, целуна студените му устни и заби камата право в сърцето си. Чу се стон, последван от тих, едва доловим шепот. И всичко свърши с две прошепнати с последни сили и пълни с нежност думи...

- Обичам те!