Нямам спомен как стана така, та баш посред зима се наканихме с дядо да ходим на кино пеш до града – цели шест километра! Магарето ни умря от старост, а не взехме комшийско, че докато сме в киното, трябва да му плащаме бач[1] в Жапоновия хан…

Та, не си спомням дядо ли рече, аз ли съм искал, ама, според мен, дядо трябва да е рекъл,щото аз не знаех въобще какво е това чудо, дето той му вика „кино”! Беше ми казал само, че работи с ток, дето пък вървял по едни жици…

Когато опъваха в село жиците за електричеството, баба рече на дядо Геню падарина:

- И к’во, тия жици ли ша светят!...

Пък дядо Геню отвърна като държавен човек, дето разбира работите:

- Ша светнат жиците, гато светнат гъзовете ни… Ясно!...

Толкова, той не е от приказливите - малко думи, ама на място, който разбрал, разбрал…

Понякога си приказва малко на хакереде[2], демек: Казвам ти дъще, сещай се, снахо! Тогава не разбрах що каза тая приказка за тока, ама сега разбирам, надявам се и вие…

Което си е така, така е - например, виждал съм радио в кръчмата. Колинчо, хоремагчията казва, че работи на кумулатур! Питам го:

- Като как така, тая кутия приказва!

А той се хили:

- Ми, вътре има чвяк…

- Как ли пък в тая кутия се сбира чвяк!...

- Малко чвече - мъник, голям не моа го изхраня…

- Ха, мъник, мъник, пък к’ъв гърлест!...

- Ам, дал съм му една финка – през нея се напъва…

Бре, си мисля, ще пробвам с финката на баба!...

- Ам, ония дето дънят музиката!...

- И те така, мъника им дава финката и те надуват „Дунавското”…

Виждал съм и камион, само че направен от лека кола, ама истинска лека кола още не съм… Което си е така, така е – виждал съм и мотор с кош, едни военни минаха през селото и дигнаха прашилка до небето, ама, горе–долу, се виждаше, че са хора…

Пак се отплеснах, ама нейсе…

През целия път подтичвам след дядо и запърдам[3]:

- Като какво е това, дет ша гледаме!

Дядо обяснява:

- Ша гледаме едни хора, дет са истински, ама не са живи!…

- И к’кво им е истинското тогива!...

- Ам, всичко е, като на ужким…

 Хептен се обърках!... Хем, истински, хем пък наужким живи!... От цялата работа разбирам, че става дума за някакво каменно цвете… Ама защо каменно, а пък и цвете - дядо не можа да каже…

- Ша се сетиш кат го видиш, не може да се обясни отнапред, трябва да се види - всичко е написано на едно платно и ша ти го чета на глас…

Пропуснах: още не мога да чета - есента тръгвам на училище…

Както и да е, пристигаме по обяд и дядо ме води в една гостилница. Поръчваме по една шкембе чорба и хляб. Такъв хляб не съм ни виждал, ни ял – черен, черен и твърд като кюмюр, пък иначе вкусен… Пием по една лимонада и тръгваме да се разходим по Главната. Цялата Главна настлана с квадратни камъни и няма никаква кал, за пръв път виждам такава улица, по терлици да ходиш… И двамината сме се издокарали  – дядо източен с потури и пояс, а на главата четническа капа, и с едни хубави бели вълнени навуща на чистак нови цървули! Аз бях къде-къде по-докаран – с брича, дето мама уши и галошите, дето баба ми купи… Абе, така сме издокарани, че всички се извръщат да ни гледат…

Наближи два часа и тръгваме към кино „Заря” - хубаво име, като на комшията Зарко… Наредихме се на опашка за билети …

- Дай тука, два билета! – вика дядо на една касъбалийка[4] с очила.

Пък тя:

- За кого е вторият билет!

- Ей, за тоя юнак, дето се не вижда…

- Юнака минава гратис, нали не ходи на училище!...

- Не, не, есенес тръгва…

Ехе, на аванта ше гледам кино…

- Айде, влизайте!...

Влязохме, а вътре тъмница – светят някакви лампички отстрани, ама нищо се не види…

- Дядо, тия що не светнат да си найдим местата!

- Ей, тая другарка ше каже къде да седнем…

Ъхъ, има си хора за всичко, значи…

Седнахме, по средата.

- Да знайш: най–хубаво от тука се гледа, отпреде заболяват зъркелите…

Угасиха лампите и светна бялото платно, чу се силна музика, като от радиото в кръчмата, само че много по-силна…

- Т’ва сеге е седмичен преглед, демек к’во става в държавата…

Някой скрит зад платното разправя, че ще се създават младежки бригади, дето щели да построят България…На платното всичко се сменя толкова набързо, че докато му се нагледам, то вече друго излязло – не мога да смогна!

Свърши това и светват лампите.

- Дядка, т’ва ли беше!...

- Не, сега пускат закъснелите и после почва киното…

Пфу, най-сетне - стана тъмно и се почна…

От тук насетне всичко като на сън – красота!... И планините, и скалите и хора, всичко по-хубаво от истинските!... Дет се вика, кат на кино… Гледам, зяпнал, а дядо каканиже надписите, хората около нас го сбутват да чете по тихо, той намаля гласа, ама се забравя и пак почне да вика… Най- ми хареса баш майсторът Данило – окумуш[5] момък!...

Като свърши киното, дядо ме пита:

- Как е, хареса ли ти?...

- Много, пак ще ме доведеш!...

- Бива…

- Искам да ти кажа нещо важно!

- Кажи, да видим…

- Искам да стана кат Данило!...