Недалеч, в едно село стоеше един камък, който от векове е там.

  В една нощ се развихря страшна буря. Небето е по-тъмно от катран. Към земята се гърчат светкавици като смоци. Едри капки закапаха. Вихрите със своите зловещи криле брулят дърветата наоколо. В това страшно време всичко се е изпокрило. Само камъкът си стои спокойно и замислено в тези тайнствени завеси на нощта.

   Той си спомняше как в миналото хората ходеха до далечния кладенец за бистра вода и щом се връщаха изморени, се спираха да си отдъхнат под голямата сянка на близкото дърво.

   - Ах, какви дни имаше тогава - казваше си сам на себе си той - но освен добри има и лоши...

   Когато кърджалиите минаха през селото, ограбиха всичко ценно, навсякъде е обагрено с алена кръв. Запалиха селото и гъст черен дим закри небето. Малко хора оцеляха. Когато си спомняше за това, камъкът потръпваше. Натъжаваше се, но не забравяше, че той е символът на издръжливостта на селото и с това се показваше на хората да не се предават и в най-тежките моменти.