dinko1963 (Динко)
92 446
Jan 28, 2014, 11:09 AM

Камъкът 

  Prose » Narratives
846 0 7
2 мин reading

КАМЪКЪТ

 

      Децата вече са пораснали и са се променили, но винаги, когато се връщаме назад във времето, се сещаме с умиление и гледаме с по-други очи на случвалото се. Някои неща избледняват, за други се сещаме в неочакван момент, трети не искаме да ни се спохождат отново. Човек е богат не с пари, а с това, което може да представи като равносметка и, стъпил върху което гледа уверено напред. Спомените са нашият товар, който като камък носим през годините и изваждаме, когато имаме необходимост. Теглото на този камък се определя от значимостта на преживяното и отношението ни към него.

      Нещо като онзи път, когато ги водих на екскурзия до Симеоновските езера. Тогава за мен не беше проблем колко са километрите и колко е голям багажът на гърба. Разхождахме се, играхме на федербал, пекохме на скарата и пихме кафе на жар – все прости, но необходими радости, споделени със семейството в рамките на почивния ден.

      Чак вкъщи ми направи впечатление колко е натежала раницата – не като сутринта на тръгване. Разрових из разните чинии, чаши, джезвета и резервни чорапи.

      - Какво е това тук?! – нададох вой и с мъка извадих един камък с размери на тухла четворка, скрит най-отдолу.

      Малките разбойници се появиха с възможно най-бързата и тиха стъпка, застанаха зад полуоткрехнатата врата в готовност да офейкат, ако се наложи. С предимството на вече свършения факт и очарованието на добрите намерения, техният отговор прозвуча като сбъднала се прогноза от социологическо проучване:

      - Решихме, че много добре ще стои на витрината до телевизора в хола.

      - А защо не ми казахте?

      - Нямаше да се съгласиш. – хитро се спогледаха те.

*  *  *

      В последствие камъкът се изгуби от полезрението ми. Наскоро ми разправяха, че е отпътувал от къщи заедно с аквариума и живеещите в него блатни костенурки. Същите, които смениха последните декоративни рибки. Рибките, които дойдоха подир канарчетата, след като котката ги изяде...

       Дъщерите заминаха да създават незабравими моменти на други места.

      А на нас с майка им оставиха едно малко дакелче, което да поддържа радостта и уважението ни към спомените.

 

27.01.2014

© Динко All rights reserved.

Свързани произведения
Comments
Please sign in with your account so you can comment and vote.
  • Поздрави!Много е мило и сгряващо.
  • Много актуално послание,
    силно въздействаща проза!
    Поздрави и от мен!
  • Динко, благодаря, че сподели и ме допусна в твоя свят. Това, за което разказваш съм го преживяла наполовина Предстои ми и то съвсем скоро заека Мария да поддържа спомените живи
  • Удоволствие бе за мен да прочета!
  • Всеки от нас е носил по някой камък на гърба си, дали от екскурзия, дали от разходка , дали от някъде другаде от където са останали скъпи спомени.Тези камъни после ги възприемаме като изумруди или диаманти или някакви други скъпоценни,които завинаги ни свързват с децата ни.Благодаря за милия спомен,който ме накара и аз да поровя за някое камъче дето съм си го запазила.Поздрави!
  • Когато се появи детето, докато расте ти трябва да се подготвяш един ден половината от сърцето ти да си замине заедно с него! Но и с останалата ти половина можеш да живееш, стига да е пълна с топли спомени и любов...
    Поздрави!
  • Харесах и го оценявам.С голямо умиление написано и малко скрита тъга, за отминалите мигове прекарани заедно с децата.Да,така е,оставаме само със едно папагалче или дакелче,но и с надеждата, да са живи и здрави,макар и на края на света!Поздрав!
Random works
: ??:??