- Ще си купиш ли небе?!

Думите  замериха съзнанието ù с неочакван, първичен ужас. Душата ù изпищя, наранена от въпроса на непознатия.

- Купи си.

Взря се в картината. Пейзаж – малко планини, в ниското река и много, ама много небе. Изглежда тъжно. Есенно е. Виждаше облаците вдясно.

„Крият копнежи по слънце. Само лекичко да се отдръпнат, сякаш подухнати от вятъра, като пердето сутрин, и ще ме събуди немирен лъч. Закачливо ще погали страните ми, ще парне миглите и ще се залюлее в онази почти невидима (нали, мамо!) бръчица на челото, която толкова дълго се опитвам да прикрия с бретон пред огледалото.”

- Ей, госпожице, купи си небе! Малко е есенно, поолекнало от към чувства, помъдряло.

„Приличаме ли си?! Затова ли го гледам толкова дълго?! Безкрайно е. Но не искам да полетя в него. Вече не. Загушило ме е неизразимо чувство на носталгия. За близост ли?!

Настръхва

от самотата

в избеляло-синьо  

сърцето

и пресекливи

ударите му дочувам

дълбоко

нейде под лъжичката...

Небето... Под него, далече в ниското, отъняла река вие поли към безкрая на оръждавели хълмове. Прилича на скъсана жица.

С крила на бяла лястовица да напиша обич. И това беше едно от моите.  Така и не го довърших. Понякога стиховете сякаш не искаха да бъдат довършвани."

Шумът се върна изведнъж – клаксони, говор, смях на момиче, отсреща бездомници си крещяха. Суматохата я блъсна през рамо.

- Къде гледаш, дрогирана ли си? Откачалка.

Сгуши се до стената на някаква къща. Привечер булевардът приличаше на огромен фойерверк. Светът под краката ù се разлюля. Подпря лакти. Ръбестата мазилка заби нокти в нежната ù кожа. Писък на нерви. Болка.

- Госпожице, добре ли сте? Хей?

Силуетът започна да придобива конкретни очертания. „Млад е, изненадващо красив и... сигурно сънувам.”

Неволна въздишка се откъсна от устните ù. Лицето на непознатия се раздвижи в усмивка.

- Добре сте. Сигурно Ви е прилошало. Днес е толкова горещо. Казаха, че термометрите ще ударят 40 градуса на сянка.

Слушаше мекия глас и в душата ù разцъфваха мушката (червена кръв капе по верандата).

„Ха... ха... не съм дрогирана и не сънувам. Това сигурно е поредната криза на жадните за внимание „ стари моми ”. (Не, мамо, нито съм стара, нито мома. И престани да ми разказваш колко много, ама мнооого, искате с татко... И няма да спра да пиша. Няма. Поезията също е сериозно занимание. Да, знам, че къща не храни, ама ще пиша.)

Ръката му я разтърси леко: ”Колко е внимателен.”

- Мария, казвам се Мария. Много Ви благодаря.

- А, вече се върна. Очите ти блуждаеха някъде много далеч, Мария. Аз съм Петър.

- Сигурно е от жегата.

- Или от високите токчета, тясната рокля, глада днес?!

Засмя се. „ Я, ама той ме накара да се смея?! ” Учуди се, че помни как се прави. „ Смехът ми е звънък, и ми харесва!”

- Отскоро съм в града и никого не познавам още, искаш ли да повървим заедно, може да изпием по кафе?

- Аз всъщност съм... за метрото.

- Да те изпратя ли дотам?

Гърбът й инстинктивно настръхна: „ Внимавай, момиченце, има лоши хора, които ще се опитат да те наранят. И винаги изглеждат добре, държат се добре, умилкват се, но хиляди наивнички са осъмвали под белотата на чаршафа в моргата. Не вземай нищо от непознати, не разговаряй с непознати, не се доверявай. ”

„ Добре, мамо, обещавам, никакви непознати... даже и да ми предложат близалка. Ха, ха. Не, че ми вярва, никога повече не ми повярва за нищо, и за какво, ( голям праз) – откраднах училищния дневник. Отличничката на класа, обещаващото откритие. Голям праз, един дневник, защото... исках да имам приятели. Приятели, мамо, не съученици, които ми се мазнеха да ме преписват на класните. Приятели, с които да отида на кино, не дай боже, на дискотека, и да не се питам, дали ще ги харесаш, като нямат бележник отгоре до долу с шестици.

- Луда си да се равняваш с непрокопсаници и хулигани.

- Не с „непрокопсаници и хулигани”, мамо, с приятели. И не ми разправяй, че не са за мен. Нали знаеш, човек сам си избирал приятелите. Виж, майките, не може! ”

- Хей, Мария, ако не искаш, няма проблем.

Загледа го дълго в очите. Открити, непринудени, с цвят на зряла дюля. „ Боже, имало и такива очи! ”

- Не, не, просто аз...

- Не си такова момиче.

- Да, не, аз, извинявай...

- Добре, да се договорим, изпращам те до метрото, и толкова.

- Долу има едно уютно кафене. Можем да изпием по чашка?!

- Ти водиш.

Стъпките им попиха в шумотевицата наоколо. Кафенето бе полупразно. Мекотата на сепарето я накара да се отпусне и да го погледне отново – този път отблизо. Сега, в полумрака, ирисите му имаха напомняха зряла ръж. „ Сигурно затова цветът на бирата е пенлив. ” Разговорът, в началото започна трудно - подхванаха неутрални теми: за града, за суматохата, за работа. Постепенно скъсиха дистанцията на въпросите и с лекота си заразказваха един на друг почти скришни неща.

- Защо беше толкова разстроена одеве?

- Срещнах един бездомник.

- Тук ги има много, нали?!

- Да, има, но той е различен, той е художник.

В погледа му зърна интерес.

- Разкажи ми.

Облегна се назад. Ръцете ù увиснаха във въздуха, сякаш търсеше верните думи. Замълча. Приглади нервно коса и поклати глава.

- Не знам, просто държеше един пейзаж. Сигурно го е предлагал на стотици преди мен. Като го видях, сякаш ме омагьоса.

- И какво представляваше?

Погледна замислено чашата. Светлината на неона се отразяваше в двойното дъно. Питието светеше.

- Ами... нищо особено, едно есенно небе и – еделвайси. Не разбирам защо така се разтроих. Пък и той все повтаряше: „ Купи си небе! ”

- И какво му имаше на това небе?

- Беше... ох, извинявай, разказвам ти глупости, сякаш съм на сеанс при психоаналитика си. А всъщност, трябва да тръгвам. Ще си изпусна последния влак. Благодаря за хубавата вечер.

- Не, аз ти благодаря. Благодаря и на каквото и там да се нарича, че ни срещна. Защото, Мария, защото....

Срещите им зачестиха. Сутрин я чакаше да слезе от влака и вървеше с нея да офиса. Вечер стоеше на оня ъгъл, където някога сама бе опряла гръб в пристъп на паника, винаги с букет мушката.

- Съседката ти ще остане без цветя.

- Ще открадна от друга къща, когато свършат. Толкова ги обичаш?!

- Напомнят ми за баба. Тя беше -  всичко, което мама не успя.

- В смисъл?

- Баба винаги ме е разбирала, даже и когато правех щуротии, само се усмихваше и казваше : „ Крилете ти пречат, помисли си, дали ще ги носиш, или ще ставаш една от нас. ”

- Хм, какво е искала да каже?

- Не зная, просто го казваше и после ми правеше палачинки. А докато ги мажеше с мед на верандата, мушкатата капеха червени мъниста по плочките. Караха се с мама, не, мама ù се караше. Понякога, по телефона, всъщност, все ù крещеше, че е пораснала. Забравила съм вече подробностите, но мушкатата – не мога да забравя.

 В началото Мария се стряскаше от комплиментите на Петър, цветята я изчервяваха, присъствието му караше сетивата ù да пищят аритмено. Никога не си позволи да я притесни с нещо повече от целувка на стълбите на метрото. Разсмиваше я. И тя беше щастлива. Обмисляше идеята да го покани у дома. ( Да, мамо, ще го поканя, без значение какво си мислиш. Да, така е, ще бъда лошо момиче. Ти винаги си права, мамо. Въпреки това, напук на цялото ти всезнание, ще го поканя! )

„ И със сигурност ще се справя по-добре зад печката, от онези гросмайстори по кулинария, след шедьоврите, на които до късно вечер се боря с киселини в стомаха.”

- А каква е историята с еделвайсите? – Попита я изненадващо една вечер. Тъкмо допиваха хубавото вино, което беше донесъл. „ Продавачът ми го препоръча, така, че ако не ти хареса, не се сърди на мен. ” И оцет да имаше в чашата, пак би го изпила със същото вдъхновение и копнеж.

- Защо точно сега се сети за еделвайси?

- Не, не е сега, просто постоянно си мисля за онази първа вечер, когато се открихме и за тези еделвайси. Съжалявам, но не само няма откъде да ги купя, няма и градина, от която да ти ги набера по тъмно.

- Ами, един приятел,  не... бъдещият ми съпруг, обожаваше еделвайси. Казваше се Калоян. Та, хобито му бе катерене по планините. Често го правехме заедно.  Един ден, просто се случи. Докато изкачвал скала, станала злополука. Казаха, че най-вероятно се е пресегнал да откъсне еделвайс. И това е било... край, финита. Заради проклетите „ скални кокони ”, така ги наричаше. Каза, че булчиния ми букет ще бъде украсен с тях. А всичко беше готово – поканите раздадени, роклята ушита, церемонията платена. Представяш ли си, случи се точно два дни преди сватбата. Два дни. Знаеш ли какво е да живееш в малък провинциален град, където всички са ако не роднини, съседи, и погледите им са разстройващо благи. Като минаваш, чуваш как си шушукат. Съжалявали ме, така казваше мама. Не искам съжаление от чужди. Един ден просто хвърлих няколко дрешки в куфара и както се пее в оная песен :  „  Дим да ме няма  ”. Всъщност официално съм тук, за да завърша магистратура. Оттогава имам непоносимост към еделвайси... и към небе.

- С нас това няма да се случи. Аз не обичам да се катеря, освен – обгърна нежно раменете ù - по изваяните ти форми. Засмя се и силно я притисна към себе си. Дъхът му кротичко полегна в косите ù. В душата ù, разцъфнаха палитри.

Приказка.

Събуждаше се сутрин ( много сутрини ) и галеше с поглед спящото му лице. Понякога, ей така, като че на инат, от очите ù се търкулваха сълзи, плачеше от щастие ли?! На сърцето й ставаше леко, леко, а  въздишките приличаха на стон желание. Вълшебство.

*******

Тогава, един ден, той не се появи. Нямаше го на познатия ъгъл. Извървя стъпките до метрото почти тичешком, успокоявайки се, че я чака долу, на перона. Нямаше го.

„  Сигурно се е наложило нещо в службата, може би са го задържали?! ” В съзнанието ù тихичко се прокрадна паническа нотка страх. Осъзна, че след толкова време, прекарано заедно, след всичките разговори, тя всъщност не знаеше какво и къде работи Петър, не й се бе налагало да се замисля. Стигаше ù, че я изпраща сутрин, че я чака вечер, че разполага с достатъчно средства, за да я глези. Телефонът, разбира се. Сега ще се обади и гласът му ще ù върне увереността и спокойствието. Извади го припряно от чантата и набра механично последния входящ номер. Звъни. Дълго, самотно, протяжно звънене. Щракване и... телефонен секретар. „Къде си ?!”

Лек трус я върна към действителността. Не помнеше как се е качила. Дали това е нейният влак?!  Озърна се за обозначителни надписи. Следващата спирка мигаше в сигнално зелено. Да! Намери квартирата по памет. Просто краката я носеха, научили пътя, послушно я отведоха вкъщи. Прибра се в празния апартамент. Отново се опита да се свърже с Петър – никакъв отговор. Съблече дрехите, стягаха я, като в менгеме, но и гола, усещаше тежестта на невидими обръчи горчивина. Пусна душа да шурти дълго преди да влезе.

Мина седмица. В офиса всичко вървеше постарому, в университета също. Вече все по-рядко се заглеждаше през прозореца, безцелно, така или иначе, Питър беше изчезнал. В началото го припознаваше в случаен минувач и хукваше разлюляна след непознати. Привиждаше ù се вечер, застанал в сенките на дърветата край булеварда, но когато приближеше с притаен дъх, срещаше самота. Осъмваше разплакана. Крещеше на празните стаи. Молеше. Нищо.

И една вечер, всичко се случи отново.

- Госпожице, ще си купиш ли небе?

Гласът му я стресна. Цялото ù същество потрепери. Обърна се и го видя. Стоеше на ъгъла и размахваше рисунка в ръка – неугледен, брадясал.

- Ей, не подминавай, купи си небе.

- Не искам. Аз... обичам небето, но твоето е различно.

Под напластената с мръсотия шапка (защо бездомниците трябва винаги да изглеждат толкова нечистоплътни) очите му я изгледаха изпитателно, с интерес.

- Мария, ти да не се казваш Мария?

Отстъпи като ужилена. Този дрипав, лошо миришещ мъж, знаеше името ù. Обърна се и закрачи бързо. Искаше да достигне светлината на уличните лампи оттатък светофара. Копнееше за витрините, със замръзнали в неестествени пози манекени. За шумотевица и хора.

- Мария, почакай, имам нещо за теб, почакай, от Петър!

Забави несъзнателно крачка. Почти спря и леко се обърна – приведена, готова за бягство.

Бавно я приближи. Накуцваше. От левия джоб на балтона му висеше мръсна носна кърпа. ”Ръцете!” Ръцете му бяха увити в прокъсани вълнени ръкавици. „Някога са имали цвят. ”

- Ти ли си, Мария? Чакам те от дни. Един господин ми поръча нещо за теб. Каза, че не обичаш есенно небе. Каза да ти нарисувам еделвайси.

Разтвори балтона и извади отвътре увита в целофан картина. Беше натюрморт – ваза с еделвайси.

Колебливо я пое в ръце, омагьосана от светлината.

- Нищо не дължиш. Платено ми е. Ако искаш, мога да я сложа в рамка, но тогава ще се ръснеш малко. А - сега бръкна в джоба с мръсната кърпа - имам и любовно писъмце. Онзи каза, че е от Петър, и си щяла да разбереш. Уф, дано не съм го загу... , ето го.

Подаде ù намачкана кутийка, увита в амбалажна хартия.

- Ако пак ти трябва картина ...

Стисна здраво пакетчето и затича към метрото. Влезе в тяхното кафене и пригушена в мекотата на сепарето, яростно заразкъсва опаковката. Най-напред отвътре изпадна ключе. „ Откъде ли ми е познато... ”  Нямаше време да се замисля. Под него имаше листче. Разгъна го и внимателно зачете.

„ Здравей, хубава Мария. Моментите на голата истина са трудни за преживяване, затова реших, че е най-добре да го научиш по този начин. Всъщност, нещата между нас взеха да стават сериозни и за мен, а това не мога да си позволя. Казано накратко, аз съм компаньон, който се издържа от самотни, жадуващи ласки жени, като теб. Как те открих ли?! Лесно, профилната ти снимка във фейса крещи: Ела и ме вземи! Парадираш с висок социален статус, но на практика си почти бедна – за справка видях сметките ти, разполагаш ( т.е. разполагаше) с дребни суми, а за да учиш, си теглила кредит. В сейфа ти в банката има какви ли не джунджурийки, предполагам със сантиментална стойност. Единствената ценна вещ е пръстенът на баба ти, междувпрочем, диамантчето е истинско, така че ще го задържа. Смятам, че си го заслужих за добре свършената работа. Връщам ти ключето. Не си прави труда да ме търсиш. Мен вече ме няма, а и никога не съм съществувал. Това беше твоята красива приказка, нали, хубава Мария?!

Апропо, надявам се картината да ти е харесала. Права си, бездомникът е отвратителен на външен вид, но пък наистина рисува невероятно. Сбогом! ”

Прибра се някак вкъщи. Главата ù бучеше. Вдигна телефона и бавно набра познатия от детството номер.

„ Мамо, мамо, аз съм. Искам да си дойда, мамо, пак съм отчайващо изиграна и самотна. Пак. Моля те, мамо, може ли?! Искам вкъщи. ”

Телефонният сигнал изключи. Тишина в слушалката – отчайваща, всепоглъщаща, няма тишина.

„ Ще си купиш ли небе? Ще си купиш ли?! ” – картината с еделвайсите лежеше на пода в банята. Ръката ù висеше с разперени пръсти, сякаш в опит да я хване. Другата -  другата ръка приличаше на разцъфнало в кърваво мушкато, като бабините, дето всяко лято капеха цвят и обич по плочките. Отляво, до свещите, лежеше бележникът ù. Разрошени страници с поезия и спомен за въздишка – бели облаци, скрили копнеж по слънце. Ако лекичко се отдръпнат, сякаш подухнати от вятъра, като пердето сутрин, ще те събуди немирен лъч. Закачливо ще погали лицето, ще парне миглите и ще се залюлее в онази почти невидима (нали, мамо!) бръчица на челото, която толкова дълго се опитваш да прикриеш с бретон пред огледалото.