- Ще си купиш ли небе?!
Думите замериха съзнанието ù с неочакван, първичен ужас. Душата ù изпищя, наранена от въпроса на непознатия.
- Купи си.
Взря се в картината. Пейзаж – малко планини, в ниското река и много, ама много небе. Изглежда тъжно. Есенно е. Виждаше облаците вдясно.
„Крият копнежи по слънце. Само лекичко да се отдръпнат, сякаш подухнати от вятъра, като пердето сутрин, и ще ме събуди немирен лъч. Закачливо ще погали страните ми, ще парне миглите и ще се залюлее в онази почти невидима (нали, мамо!) бръчица на челото, която толкова дълго се опитвам да прикрия с бретон пред огледалото.”
- Ей, госпожице, купи си небе! Малко е есенно, поолекнало от към чувства, помъдряло.
„Приличаме ли си?! Затова ли го гледам толкова дълго?! Безкрайно е. Но не искам да полетя в него. Вече не. Загушило ме е неизразимо чувство на носталгия. За близост ли?!
Настръхва
от самотата
в избеляло-синьо
сърцето
и пресекливи ...