( На децата "касички")

Дзън! Дзън! Дзън, дзън, дзън… Монетките падат в големия стъклен буркан всяка вечер.Понякога по една, понякога по две, понякога дори повече. Най-много са падали по пет-шест. Колкото повече монетки, толкова по-весела е песничката им.

На Ангелчо тази песничка му напомня звънчетата на коледния венец, който Леля окачва на вратата. Коледа е хубав празник. Не, всъщност… хубавото му е преди да дойде. Когато чака. И мечтае за големия робот или за полицейската кола с дистанционно или… Каквото и да е. Само да има подарък за него в чувала, който Дядо Коледа носи в детската градина.  Всяка година чака реда си, гледа как пакетите изскачат един след друг и едва сдържа приливите на паника, че тоя път май наистина ще му се размине. Врабчо, дето цяла зима стои до прозорците на детската градина тоя път вече е казал на Дядо Коледа, че Ангелчо е лош.

Даже много е лош. Затова не го обича никой. Леля, Чичи, госпожите в детската градина, децата. Защото се бие. И плюе. И нарича децата „мангал“, „боклук“ и казва онова, забраненото, за майките им.  Ох, наистина иска да е добър, ама сам не разбира как докато си играе с Петьо, Криси и Светльо става нещо, та лошият Ангелчо вдига ръце и току тупне някой по главата или го ритне с крак. И госпожата го наказва. И му обяснява, че ако прави така, никой няма да иска да му е приятел. Ангелчо това го знае, всеки ден повтаря заедно с другите деца правилата на групата, но и много добре  знае, че никой не го обича… Затова не му дават да си играе така, както той иска и с каквото иска. Същите са като Даниел.

Даниел е момчето на Леля и Чичи. С една година е по-голям от него. Затова и хубавите играчки са за него. Защото е по-голям… И по-умен, и по-добър, и повече обича Леля и Чичи. Затова  го целуват за лека нощ. Много, много пъти. И Ангелчо целуват, ама така бързо, че той почти не успява да усети.В него сякаш започва да мяука някакво котенце, в коремчето му става   едно такова топличко, усеща как добрият Ангелчо шепти в него: „Обичам ви, Лельо, Чичи, Дани, много ви обичам…“ И му се иска да го извика силно, та до звездите да се чуе, всички да разберат, че той вече не е лош и няма никога да бъде. Но Леля отива до леглото на Дани и го обсипва с целувки и го стиска в големите си ръце и му казва много, много пъти, че го обича…А  Ангелчо усеща как в топлината в коремчето му бавно се топи и на нейно място идва студена река. И на всичкото отгоре тая река потича по цялото му тяло, щом Леля излезе и Дани се обърне към него и му прошепне, показал само доволно ухиленото си лице: „ Нека тии, пък ти си нямаш майкааа…“ И малкото и без друго сърчице на Ангелчо става още по-мъничко, направо усеща как се изкривява и свива като старите обувки на Чичи,

Той си има майка. Само че тя няма парички и не може да го гледа. Затова Леля и Чичи са го взели, иначе ще стои гладен и на студено. Не са му родители, но го гледат като родители. Купуват му разни неща, водят го заедно с Дани навсякъде, хранят го. И той е доволен. Така трябва и да казва, когато дойде оная леличка с красивите очила в къщи, отглежда навсякъде и пише нещо в едни листове. Винаги го пита едни и същи неща и той знае какво трябва да отговаря. После е щастлив, че е зарадвал Леля. „Умното ми момченце“ – усмихва се доволно тя. И прибира някъде красивите дрешки и играчки, които е показвала и е обяснявала какво ново е купила за Ангелчо. Той  харесва тая леличка заради очилата, хубавия мирис около нея и червените дълги нокти, които се движат заедно, когато тя пише в листовете. В тия дни Леля и Чичи го обичат и гушкат. Ама не я и харесва, защото в дните, когато идва усеща, че го боли коремчето и се притеснява дали ще каже както трябва това, което са го научили. Защото… „Ангелчо, чуй ме, моето момченце, ако кажеш, че не те гледаме добре, ще те вземат. И ще те върнат при майка ти и баща ти. Тук ти е добре, нали, леля… Нахранен си, виж какви хубави дрешки имаш, купувам ти играчки, водя те на градинка да си играеш с децата… Ако те върнат при вашите така ли ще си, а, леля?  Виж колко ти е хубаво при нас.“

Ангелчо вижда майка си веднъж в седмицата. В четвъртък. Запомнил е, защото тогава в детската градина има урок по танци. И той иска да го запишат, но госпожата по танци не го иска, защото е лош и когато не му харесва, не танцува, а стои със скръстени ръце. Тогава госпожата започва да го моли да се включи. На Ангелчо му харесва да му се молят. Само госпожите в детската градина го правят. Но това не продължава дълго и госпожата започва да вика: „Няма само с тебе да се разправяме, да не си само ти тука…“ А Ангелчо тайно си мечтае точно за това. Да е само той. Да гушкат само него, да целуват само него, всички играчки да са само за него и от любимото му руло с кайма онова, вкусното хрупкаво крайче да слагат в неговата чиния. Мечтае за деня, в който ще може да се върне при мама . Нищо, че е все рошава, мирише лошо и дрехите й не са чисти и хубави като на Леля. Но като го види, го прегръща така, че той усеща – това е само и специално за него! Ако мама има парички, ще е хубава и ще мирише като леличката с очилата и ще му готви руло с кайма. Но трябва да чака в къщата на Леля и Чичи мама да събере толкова парички, че да може да си го гледа.

Дзън, дзън… Бурканът се пълни. С тия парички ще правят ремонт на детската стая, защото  Даниел ще бъде ученик и трябва да бъде самостоятелен. Ангелчо с нетърпение чака този ден. Тогава ще може да играе сам в  хола и Дани няма да му взима играчките, да се скарват, а после той да ходи да се оплаква на Леля, че Ангелчо го бие.Тогава Леля много се нервира и го нарича „неблагодарник“. Той много се страхува да ядосва Леля, защото хем го тупа по дупето, хем после за наказание не му дава от десерта. За да се научел.  Виж, Чичи не го бие. От оная вечер, когато се караха с Леля и после тя си взе отпуск, за да го гледа в къщи. „Да не си посмял – викаше тогава тя, - забранявам ти да му посягаш! Как ще го заведа утре на градина, ония клюкарки госпожите само това чакат! Какво искаш, да ни го вземат ли? Това са толкова пари…“  Стоя у дома, докато му избледнее синкавата цицина. И тайно благодареше на Леля, че не го заведе, защото веднъж вече госпожите го питаха  защо има синьо петно на гърба. Тогава пак го боля коремчето, защото учителките му се взираха в очите му и той разбираше, че не му вярват. После когато се преструваше на заспал, чуваше как шушукат неговото име  и споменават „социалните“. Ангелчо не знае кои са тия „социалните“, но знае, че са нещо, от което трябва да се страхува. Вземали деца. Представя си ги как обикалят с голяма кола и тъпчат децата в един голям багажник.

Тази вечер Чичи пусна седем монети в касичката, целуна Леля с радостна усмивка и каза, че като направят детската стая за Даниел, ще му купят и телефон.Само за него. Ангелчо се беше зарадвал и нададе възторжен крясък като нинджите от филмчетата, дето понякога Дани му позволява да гледа заедно с него на таблета. Леля обаче се беше смръщила: „Тоя телефон ти няма да го пипаш! Той е само за Дани, да ми се обажда от училище“ Очите на Ангелчо взеха да парят. Той искаше само да му позволят да го разгледа и да си пусне с него любимата си песничка „Ало, мамо“. Пеят я в детската градина и той много я обича. Защото като пее си мечтае как ще може да се обажда така на мама по телефона и да я чува не само в четвъртък. И сам си знае, че това е само мечта, защото мама няма телефон. Тя е бедна и няма парички и за хляб.

Момченцето не спи. Чака търпеливо да спре скърцането на леглото в спалнята на Леля и Чичи. Леля всяка вечер нещо я боли, защото много охка, докато заспи. В такива моменти Ангелчо се чувства гузен, защото Леля по цял ден работи, вечер трябва да гледа и него, а пък той я ядос – затова е болна… Тая вечер обаче в малката му главица падат мисли една по една –като монетки в касичка – и  я пълнят с все по-богата картина. Ще вземе буркана и ще отиде да намери мама. Не знае къде живее, но ще пита. „ Кой не ги знае тия от гетото“ – Леля много пъти го е казвала. Ще пита, докато не го намери това Гетото. Ще занесе паричките в къщи, тогава мама ще може да го гледа. Да, да вземеш нещо без позволение не е хубаво. Ама те ще върнат парите на Леля и Чичи. Мама ще вземат само толкова, колкото трябва за да си го гледа. Нали само заради това не са заедно. Ще е като Хензел и Гретел от приказката, дето донесли на майка си и баща си цяло съкровище и те вече можели да си  ги гледат. И никога повече не ги изоставили в гората.  А и на Леля и Чичи ще им е по-добре без него, нали само ги ядосва, защото е лош. И ще имат повече парички да купуват на Дани скъпи неща…

  -Ти къде бе, мушморок! – избоботва един глас над него точно когато излиза от входа на блока. Ангелчо чак подскача от страх, спъва се в една надигната плочка и… бурканът се пръсва на милион и хиляди парчета, а около него монетите образуват звездопад от лъскави кръгчета и се разбягват във всички посоки. Точно като мечтите да иде при мама.

Чичи  остана пред вратата на апартамента, за да говори с чичо Стоян от първия етаж, след като първо дълго е прегръщал  разтреперания и разреван Ангелчо: „Защо бе, мойто момче, какво направи, бива ли така, какво ще си помислят за нас?...“ Чичо Стоян се беше подсмихнал: „Да си приемен родител не е само да взимаш парите…“  - Чичи беше побутнал с една ръка детето вътре: „Ангелчо, влез вътре Леля да ти направи едно чайче, мойто дете…“  А с другата ръка, дето чичо Стоян не я виждаше, го ощипа под мишницата

Ангелчо поглежда съседа, който избягва очичките, налели се изведнъж със сълзи. Но детето не плаче от страх. А от мисълта колко хубаво ще му стане, когато чичо Стоян някой път пак му даде да разходи кученцето му.

Кученцето има глава точно колкото една тухла…